«Усмивка на делфин»

„Беше късна есен, някъде в средата на октомври. Обичах да ходя на брега на морето сутрин, към девет часа. Идвах да плувам всеки ден, през цялата година, дори и в зимните месеци. През лятото по това време пристигаха първите желаещи да се пържат на слънцето, но те не ми пречеха, малко от тях влизаха веднага във водата, а и аз винаги плувах навътре, където не можех да срещна нищо, освен медузи и водорасли.

Родена съм край морето, на юг, почти до границата. После родителите ми отидоха да работят в планината, в някаква експериментална станция. Аз трябваше да ги последвам естествено, заедно с брат ми, който също не бе много въодушевен, но тогава бяхме съвсем деца и не можехме да избираме. Впрочем те останаха завинаги в планината, навярно корените им ги теглеха натам, както мен ме влечеше към морето.

Докато завърших висшето си образование никой не бе открил у мен нищо неочаквано — обичайните проблеми с преподавателите, с приятелите, с момчето, с което в момента имах връзка, но нищо сериозно. Сега си мисля, че тази незабележимост е била подтикната от неосъзнато желание да се скрия сред останалите и да не позволя на никого да се досеща за бурите, които бушуваха у мен.

Не исках никой да подозира за нощите, когато сънувах беззвучни рибени песни, забавен танц на непознати водорасли, нито как се събуждах, а дланите ми още усещаха остротата на коралови връхчета.

Не можех да споделям преживелиците си. Родителите ми бяха твърде млади и, нека кажа, малко лекомислени. Не биха обърнали внимание на думите ми или още по-лошо, щяха да отвърнат с излишно суетене, което едва ли би ми помогнало. Брат ми беше по-голям от мен и твърде зает с приятелите си и момичета, за да го заинтересувам.

Така едва дочаках деня на дипломирането си и без да давам обяснения на никого се втурнах на изток, към морето, преди да е изминала и седмица.

По онова време беше трудно да се намери работа, затова зоологията трябваше да отстъпи място на едно спокойно, практично и, разбира се, приятно занимание, каквото се оказа продаването на цветя. Мога да призная без никакво съмнение, че ми вървеше много, навярно защото никога не правех два букета едни и същи.