«Усмивка на делфин»

„Беше късна есен, някъде в средата на октомври. Обичах да ходя на брега на морето сутрин, към девет часа. Идвах да плувам всеки ден, през цялата година, дори и в зимните месеци. През лятото по това време пристигаха първите желаещи да се пържат на слънцето, но те не ми пречеха, малко от тях влизаха веднага във водата, а и аз винаги плувах навътре, където не можех да срещна нищо, освен медузи и водорасли.

Родена съм край морето, на юг, почти до границата. После родителите ми отидоха да работят в планината, в някаква експериментална станция. Аз трябваше да ги последвам естествено, заедно с брат ми, който също не бе много въодушевен, но тогава бяхме съвсем деца и не можехме да избираме. Впрочем те останаха завинаги в планината, навярно корените им ги теглеха натам, както мен ме влечеше към морето.

Докато завърших висшето си образование никой не бе открил у мен нищо неочаквано — обичайните проблеми с преподавателите, с приятелите, с момчето, с което в момента имах връзка, но нищо сериозно. Сега си мисля, че тази незабележимост е била подтикната от неосъзнато желание да се скрия сред останалите и да не позволя на никого да се досеща за бурите, които бушуваха у мен.

Не исках никой да подозира за нощите, когато сънувах беззвучни рибени песни, забавен танц на непознати водорасли, нито как се събуждах, а дланите ми още усещаха остротата на коралови връхчета.

Не можех да споделям преживелиците си. Родителите ми бяха твърде млади и, нека кажа, малко лекомислени. Не биха обърнали внимание на думите ми или още по-лошо, щяха да отвърнат с излишно суетене, което едва ли би ми помогнало. Брат ми беше по-голям от мен и твърде зает с приятелите си и момичета, за да го заинтересувам.

Така едва дочаках деня на дипломирането си и без да давам обяснения на никого се втурнах на изток, към морето, преди да е изминала и седмица.

По онова време беше трудно да се намери работа, затова зоологията трябваше да отстъпи място на едно спокойно, практично и, разбира се, приятно занимание, каквото се оказа продаването на цветя. Мога да призная без никакво съмнение, че ми вървеше много, навярно защото никога не правех два букета едни и същи.

Три години изминаха, през които дните ми почти не се отличаваха един от друг. Ставах рано, отивах да плувам, после се прибирах у дома и прочитах вече остарелите новини от сутрешния вестник. Отивах на работа към обяд и оставах до 8, дори до 9 вечерта. После се прибирах у дома и зачитах нещо. Мисля, че не излизах с никого, защото ежедневните ми разговори с клиенти, които изглежда ме приемаха по погрешка за психолог, ме изтощаваха неимоверно.

Онази сутрин както винаги бях отишла да плувам. Нагазих във водата без да ме смути никакво радостно предчувствие, освен може би предусещането да свободата, която щях да получа само след мигове. Бях се отдалечила на 100–150 метра от брега, когато ми се стори, че в стоманената есенна вода под мен се мярна сянка.

Не се притесних особено. Черноморски акули едва ли биха застрашили живота на човек, пък и бях достатъчно близко до брега. Предположих, че така ми се е сторило. Поплувах малко напред-назад, гмурнах се три-четири пъти, като стигах почти до дъното. Този път водата беше съвсем мътна, но това не ме смущаваше. После, точно когато се канех да се обърна към брега, ми се стори, че в подножието на една вълна съзирам тъмно, лъскаво тяло.

Трябва да призная, че изтръпнах и не защото си представих някое неизвестно морско чудовище, а защото това можеше да е труп на водолаз или дори изхвърлена от дълбините стара мина, която още таи смъртта в себе си, или … въобще неща от този род. Така или иначе тръгнах към нещото, но се надигна отново вълна и този път съвсем ясно можах да забележа човек, който плуваше съвсем спокойно към брега срещу мен.

Няма да скрия, това ме учуди. Малко бяха хората, които биха влезли в морето по това време на годината, още повече можех да се закълна, че човекът плуваше добре, без никакво напрежение. Не исках да издавам изненадата си, знаех аз самата колко ненавиждам да се взират в мен с опулени очи, затова заплувах навън и не след дълго бях на пясъка и се изтривах с ярката, «тропическа» хавлия. Нахлузих набързо дънките и пуловера и хукнах нагоре. Излязох на крайбрежната алея и погледнах назад, към водата, несъумяла да сдържа любопитството си докрай.

Човекът го нямаше!

Изтръпнах.

За Бога, той сигурно се е давел, а аз заради глупавите си разсъждения не бях отишла да му помогна!

Пребледнях, сърцето ми затупа лудо и се втурнах назад.

Хвърлих се срещу вълните както си бях, с дрехите, виках като обезумяла, мисля че наистина полудях. Плачех, крещях, щурах се без посока, гмурках се, навярно повече от половин час. Главата ми се замая, очите ми подпухнаха от сълзите, от вятъра, а аз все търсех и виках. Мисля, че исках и аз да се удавя. Когато най-сетне проумях, че е безсмислено, се оставих на вълните да ме изхвърлят на брега.

Сигурно съм останала да лежа на пясъка две-три минути, бездиханна, почти в несвяст.

Някой ме побутна по рамото.

Още всичко ми беше в мъгла и не обърнах внимание, но някой настойчиво ме буташе и дърпаше, докато най-накрая опитах да се изправя. Погледнах нагоре. Беше едно момче на около седем-осем години.

— Мен ли търсеше във водата? — попита то.

В първия миг почти се оставих на желанието си да скоча и да го напляскам. Значи малкият негодник се беше забавлявал! И все пак…

— Ти къде изчезна? — изведнъж се изправих на крака, намерила достатъчно сили.

— Ами-и-и… — момчето изглеждаше объркано — ами… там — и махна неопределено с ръка към морето. — Отидох навътре, не си ме забелязала сред вълните.

Възможно беше, но не много.

— Не те ли е страх, че ще се удавиш? — попитах отново.

То само се засмя. Такъв безгрижен смях, че чак му завидях.

— А теб не те ли е страх? — върна ми въпроса.

Не отговорих нищо. Защо да му обяснявам, че щом човек ще умре някой ден, е по-добре предварително да си избере начин за това.

Очите на хлапето срещу мен потъмняха, сякаш бе прочело мислите ми и на свой ред се бе замислило.

— Е, аз ще вървя.

То се обърна и нагази във водата.

— Ей, къде?

— Ще поплувам още малко. — то пак се усмихна, някак си неловко и повече не се обърна.

Не зная защо не го последвах, защо не се опитах да го спра. Стори ми се, че това не беше само момчешка самоувереност. Знаех, че няма да му се случи нищо, както го знаеше и той.

Докато се изкачвах по стълбите, все още мислех за детето.

Октомври се изниза, дойде ноември, после мина и той. Водата стана съвсем студена и по-черна от всякога. Зимата беше изцяло в разгара си, когато веднъж, на излизане от плажа, видях отново хлапето.

Този път то ми се видя източено, порастнало, а с него имаше някакъв мъж, начумерен и изглежда недоволен от нещо. Дрехите им бяха нескопосани, някак навлечени, сякаш бяха чужди, а движенията им, докато се изкачваха по стъпалата нагоре ту плавни, ту резки, нещо което предишния път не бях имала време да забележа у момчето.

Изчаках ги, очевидно те се опитваха да ме застигнат.

— Здравейте — казах, когато се приближиха.

— Здравей — отговори ми само момчето, мъжът просто кимна.

Почувствах се засегната. Не от поздрава му, от погледа, който ме изучаваше със смесица от интерес и, кой знае защо, съжаление.

— Това е тя — каза момчето.

— Виждам — отговори мъжът.

Стана ми смешно, макар че сигурно трябваше да се обидя.

— И коя съм аз? — попитах.

— Ти си от… — започна момчето, но мъжът го сряза.

— Още не е сигурно, но бих искал да поговорим с вас.

Помълчах известно време.

— Знаете ли, държите се по странен начин. Не се запознавате, не ме молите. Повечето хора едва ли щяха да се съгласят с толкова «тайнствен» разговор — казах най-сетне.

Мъжът изглежда се замисли, докато отвърне:

— Извинете, не ни се случва често да разговаряме, поне не както с вас. Но аз наистина ви моля.

Разглеждах го. Не мога да кажа, че беше хубав или привлекателен дори, но у него имаше нещо странно, може би очите му. Гледаше като че аз представлявах нещо особено за него, но това не беше в никакъв случай поглед на мъж, който се интересува от някоя жена, преценяваше ме, но не по обикновения начин, не се заглеждаше в лицето ми или фигурата, а някак си вътре в мен, или поне се опитваше да го направи, защото зениците му бяха впити в моите без да ги изпускат нито за миг.

Само че мен той ме заинтригува именно като мъж. Не много висок, с чудесни мускули на ръцете, набит. Косата му, искряща, тъмно руса и тези проницателни очи! Е, носът му беше възгърбав, а устата прекалено широка, но това нямаше никакво значение.

Сигурно повече ме изуми именно моето отношение към него.

От години не бях поглеждала по този начин към някой мъж. Много хора биха ме нарекли студена, но причината не беше в това. В крайна сметка как можех да харесам някого, след като една минута прекарана с него ми бе достатъчна за да го опозная напълно, да отгатна мислите му, пристрастията му. Вярно, когато бях по-млада имах една — две връзки, но това бе само за да задоволя моментните си желания и след миговете на наслада не чувствах нищо освен съжаление, а мъжът до мен преставаше да ме интересува до следващия път, когато неспокойната ми кръв щеше да ме тласне към него.

После, когато се преместих до морето, моите ежедневни «разходки» ми бяха създали странна слава и представителите на отсрещния пол се опитваха да ме завоюват, само защото им се струвах изискано приключение. А сериозните господа направо изпадаха в ужас от начина ми на живот, бях нещо несъвместимо с подредените им възгледи.

С времето се измориха да се интересуват от мен, или пък аз се изморих да очаквам някого, с когото да споделям всичко от себе си, не зная. Така или иначе се отдръпнах напълно от хората и останахме само аз и морето.

Сега идваше този непознат, който ме изтръгна от блаженото равновесие на душата, до което бях достигнала, който ме караше да се чувствам неспокойна.

Как можеше!

И все пак… един разговор би бил интересен, освен това… Какво се криеше зад неговата настойчивост? Нямах нито тайни, нито пари. За какво ли му бях?

Кимнах.

— Правя го само заради усмивката ви.

— Какво ми е на усмивката? — попита той.

— Имате усмивка на делфин и се надявам, че сте доброжелателен като тях — отвърнах закачливо. Това за усмивката беше вярно.

Сигурно нямаше чувство за хумор, защото лицето му се вкамени.

— Извинете, ако ви обидих — казах с разкаяние, но той не обърна внимание. Видях, че момчето го погледна ухилено, после погледна и към мен. Можех да се закълна, че малката случка от преди миг му бе донесла несъмнено удоволствие.

— Ще занеса новината, докато вие се разберете! — каза тържествуващо то и хукна към плажа.

— Каква новина и къде ще я носи? — намръщих се.

— Моля ви, да вървим, ще поговорим и за това.

Избрахме една пейка на главната алея на Морската градина.

— За какво ще разговаряме?

Мисля, че той беше малко объркан, изглежда искаше да ме пита за нещо, но се притесняваше отново да не се покаже нетактичен. Трябва да бъда искрена и да призная, че предположих участието му в някакво ново религиозно или духовно учение, може би нещо свързано с морето.

— Илс каза, че ви е създал известни неприятности.

— Илс? Момчето?

Той кимна.

— Не точно неприятности — свих рамене. Не исках да обвинявам хлапето, беше ми симпатично, а и сигурно вече не си правеше подобни шеги.

— Това е било през октомври, нали?

— Да! — повдигнах учудено вежди. А може би беше журналист от друг град, научил за моите странности?

— Колко време плувахте, преди да го видите за първи път?

— Около час, може би малко повече.

— И често ли плувате?

— Всеки ден.

— Всеки ден? Дори днес?

— Да, дори днес.

Той замълча. Изглежда импровизираният разпит беше приключил.

— Да ви кажа ли какво си мислите сега? — реших да го подразня.

Мъжът обърна главата си към мен и ме порази странното отсъствие на израз в очите му. Имаше нещо нечовешко в този миг у него, нещо което ме уплаши, още повече заради начина, по който той отвърна.

— За-а-а ка-а-акво? — говореше протяжно, като плоча, пусната на бавен ход.

Успях все пак да запазя хладнокръвие и отвърнах.

— Че съм малко… смахната.

Тогава той се засмя. Смееше се заразително, малко пискливо, в сравнение с иначе басовия му глас.

— Не-е-е ни-ищо-о-о по-одо-бно-о — каза най-сетне той, още по-провлачено от преди, но този път съвсем не прозвуча страшно. Когато той се смееше, в лицето му се появяваше нещо детско, мило и невинно. Стана ми неудобно, че съм могла да се изплаша от него. Не би могъл да крие нищо, което да ме застраши по някакъв начин, сигурна бях.

— До-обре — той се успокои и говорът му стана равен почти както в началото. — Не бива да ви измъчвам повече. Ще се опитам да ви обясня, но както вече споменах, ние не сме свикнали да даваме пояснения, така че бъдете още мъничко търпелива с мен.

— Не се ли чувствате отделена от другите хора, не сте ли мислили за тях с известно пренебрежение, защото им убягва нещо важно за вас, каквото е морето? — въпросът му ме свари неподготвена.

— Може би имате право. — повдигнах рамене. — Но не е много трудно да се отгатне.

— Не, наистина.

Той мълчеше, аз също, докато най-сетне нетърпението ме накара да възкликна:

— Кажете всичко без заобикалки.

— Едва ли бихте ми повярвали — той махна отсечено с ръка, така бързо, че отново ме учуди, а той добави:

— Хората не разбират непознати неща.

После каза:

— А-аз не съм човек!

Странно, но бях склонна да му повярвам, онова изражение преди минути го бе издало, както и протяжния говор в моменти на вълнение и подсъзнанието ми навярно бе регистрирало тревожния факт.

— Какъв сте тогава? — попитах на свой ред, опитвайки се да сдържа смеха си, който би бил явен признак на истерия.

— Всъщност вие го казахте преди малко, без да разберете. Аз съм делфин.

Наистина се разсмях. Очаквах всичко друго може би, но не и това.

— Не повярвахте. — той въздъхна разочарован.

— Не… се… смея за това… — успях да кажа на пресекулки, — но вие, вие никак не приличате, тоест…

— Извинете, — успях да се съвзема — съгласете се, представете си как звучи «аз съм делфин».

Той смръщи чело за миг, но после усмивка (на делфин!, както бях забелязала) плъзна по устните му. И ето той имаше вече очи на делфин, чело на делфин… Не! Тръснах глава. Привиждаше ми се.

— Добре де, как така сте делфин, къде са ви перките? — опитах да се пошегувам.

Отговорът беше така сериозен, че ме побиха тръпки.

— Когато делфините умират, те не умират истински.

Погледнах го.

— Да, именно; делфините не умират истински, те се раждат отново, този път като делфини — хора. А после, когато умрат за втори път, те се раждат… другаде.

— Къде другаде? — попитах аз. Изглежда още не успявах да осмисля думите му и затова не се учудвах. Бях станала само любопитна.

— Ами… другаде, аз самият не знам, тоест ние не знаем. Навярно това е част от изкушението, да не знаеш къде отиваш… — той въздъхна. — Но второто раждане винаги е тук и така делфините могат да погледнат на света с други очи, да видят една от другите му страни, донякъде както го виждат хората.

— Затова ли делфините са толкова добронамерени?

— Мисля че да, макар че… ние сме по-различни от хората по предопределение.

Въздържах се да го попитам за мнението му за нас. Пък и защо ли? Знаех какво мислим ние за тях. Макар аз самата да бях едно изключение. Винаги бях смятала делфините за разумни същества, напълно несравними с хората не заради количеството си интелект, а заради качествените отлики между техния разум и човешкия. Хората «усъвършенстваха» средата, в която живееха, поне се опитваха да го правят и това бе тяхното разбиране за цивилизация, а делфините усъвършенствуваха себе си. Защо тогава да нямат дарбата на двойното рождение?

— Ами ти, ти защо имаш облика на човек? — попитах най-сетне.

— Защото сме делфини-хора, както казах. Научаваме се да разбираме хората по-добре, да се преобразяваме като тях, но никога не ставаме докрай хора. Това свойство навярно ни е дадено, за да проумеем по-добре вашите размисли, страсти, желания. Иначе ние сме малко… отдалечени от вашия разум.

Той почти повтори мислите ми.

— Добре, — аз опитах да възобновя поне част от самочувствието си — защо избрахте чрез мен да кажете на хората всичко това?

Той се засмя леко.

— Не искам никой да научи за този разговор.

— Тогава не разбирам. — свих рамене.

— Защото си една от нас.

За миг не отвърнах, после скочих на крака.Направих крачка напред и рязко се обърнах. Досега можеше и да вярвам, колкото и необичайно да звучеше всичко, но сега…

— Аз съм човек! — Изкрещях в лицето му. — Погледни ме добре. Винаги съм била човек. Родена съм в семейството на хора, живяла съм сред хората и колкото и странности да си имам винаги съм била човек.

Той ме хвана за ръцете и ме накара да седна отново.

— Успокой се, моля те!

Замълчахме.

— Всичко е разбира се както го казваш. Родена си сред хората. И си човек. Но си и делфин. Ти си изгубена.

— Като те слушам, изгубения си ти!

Той се засмя, после пак стана сериозен.

— Не се безпокой, не се безпокой за нищо. Ние ще ти помогнем. Така е при нас, винаги сме заедно.

Гледах го. Мисля, че исках да се разплача. «Винаги сме заедно». Изведнъж пожелах всичко, което казваше да е истина. Всичко, дори това, че съм «изгубена».

През всичките изминали години щях да бъда самотна, отчайващо самотна, ако не беше морето. В този миг това неодушевено присъствие ставаше недостатъчно. Тези невероятни, почти еретични думи променяха усещанията ми изцяло. Позволих на въображението си да вземе превес и си представих как се нося из солената вода, заобиколена от куп хора или делфини, или каквото и да е там, които споделят моите въжделения,възхищения или преживявания.

Звучеше чудесно, ако само не го казваше едни луд. Вярно симпатичен луд, но все пак…

За миг чисто човешкото ми недоверие ме завладя изцяло.

— Добре. Нека спрем до тук. Ще се срещнем утре и ще поприказваме. Сега искам да си вървя.

Дори аз усещах, въпреки напрежението си, колко изкуствено прозвуча това. И колко неубедително.

— Няма да те пусна — той се усмихна, но ръката му съвсем не на шега бе стиснала китката ми. — Не и докато не ти разкажа легендата за изгубените.

Опитах да се освободя, наистина не много отривисто, и не успях. Той ме гледаше. Не зная дали бях уплашена. Сигурно.

— Можеш да избягаш от мен, но не от себе си. Ти си една от нас и имаш право да бъдеш сред нас.

Бях объркана. Той го усещаше.

— Моя е вината. — пусна ръката ми. — Пак не обясних както трябва. Делфините рядко обясняват, те съобщават положения. Нямам опит, нали разбираш. Рядко се е случвало някой да се изгуби.

Продължи.

— Виждаш ли, изгубените са делфини, които по погрешка се раждат сред хората. Преди векове казват, че били много, повече отколкото сега. Голяма част от тях идвали в морето, подтиквани от делфинската си душа, повечето загивали, но някои, най-отчаяните, успявали да се пренастроят, да се преборят с трудностите. С течение на времето ставали делфини с човешки облик.

В последните няколко столетия това не се е случвало. Защо? Не е известно. Така полека историите за изгубените все повече започваха да приличат на измислица. Всички знаят за тях, но никой не вярва. Освен децата, разбира се. Те обичат приказките. Ние, възрастните, много се съмнявахме, защото хората…

Той замълча. Помисли навярно, че ще ме обиди. Добави:

— Хората са по-неразумни от децата ни. И по-злонамерени. За това е трудно да вярваш, че някой делфин ще се изгуби сред тях.

— А защо, защо става така?

— С изгубените?

— Не, защо се раждате повторно. Хората не го правят, ако не смятаме това, което се говори за прераждането.

— Не се ли сещаш? Навярно делфините-хора са причина да се появи учението за прераждането. Някой изгубен може би е споменал за това, макар че ние никога не сме искали наистина да го запазим в тайна. Но не сме искали и да говорим. Ние не намираме причина да говорим с хората.

Усмихна се.

— Хайде, ще имаш време да научиш всичко, което знаем и ние, но сега е време да ти покажа нашия свят, който ще бъде и твой.

— Какво! — цялата се изчервих. — Сега, аз не… как си представяш това — пелтечех, объркана до немай-къде, а той ме дърпаше по стъпалата към плажа.

Не зная как се озовахме във водата. Изведнъж престанах да се стеснявам, както от голотата си, така и от това, че в сравнение с бързите, уверени движения, с които той разсичаше водата, аз изглеждах тромава и непохватна.

Незнайно откъде доплуваха хора, всичките весели, усмихнати, бих казала безгрижни.

Трябва ли да разказвам повече? За начина, по който ме посрещнаха, сякаш винаги бях живяла сред тях, сякаш бях напълно една от тях…

А после… После те ме научиха на всичко, справяйки се със съпротивата на човешкото ми тяло, научиха ме да плувам под вода по 15–20 минути, да спя във водата, да се събуждам, когато въздухът ми бе на свършване и да се втурвам нагоре. Научиха ме да понасям по някакъв начин водното налягане на големи дълбочини, противно на всяка физическа логика, но най-хубавото беше, че до мен винаги имаше някой от тях, който да се грижи за мен с цялата си искреност и без да ме притеснява, макар че все още си спомням колко зашеметена бях, когато за първи път видях човешкото тяло да се сменя с облика на делфин.

Нищо, че аз не можех да го направя, те пак ме обичаха, бях една от тях. Ано, мъжът, който ме доведе тук и Ирс, момчето, което първо бе решило да се довери на легендата останаха моите най-добри приятели. Приятели! Никога не бях имала такива. Приятели, които споделяха с мен всичко, дори мислите си. Съвсем по делфински обичай.

Не разбрах кога обикнах Ано и по друг начин, в някой миг, докато се наслаждавахме на подводните си пътешествия. Това ме притесняваше, защото все пак криех една мисъл от тях. Никога, независимо от старанията ми нямаше да успея да забравя напълно съществуванието си в света на хората, винаги една част от мен, макар и по-малката, щеше да иска да бъда човек.

А на брега не ме очакваше нищо. Майка ми и баща ми смятаха, че участвам в някакви експедиции далеч от брега, свързани с биологията, така им бях обяснила отсъствието си от къщи. Никой друг нямаше да се сети дори да попита за мен. Само че привечер, понякога, навътре в морето изведнъж си представях главната улица, хората, с които се разминавах, докато се разхождах, някой случаен поздрав или пък букетите, усмивките, които си разменяхме с купувачите, редките писма от брат ми…

Не можех да обясня тази тъга, но Ано се досещаше и ми казваше:

— Твърде дълго си била човек и не можеш все още да се отърсиш от това.

Не успявах винаги да се справя със себе си и то не само защото трудно оставах във водата повече от 24 часа, с времето това щеше да се оправи, нали виждах как се изменят очите ми, ръцете ми, дробовете ми само за година, а имах цял живот пред себе си. Човешката страна у мен обаче ме теглеше назад, да усетя дъхът на гората и изсъхнала трева летем, да нагазя с ботуши в първия сняг, да слушам птиците. Безмълвието на водата е измамно. Там се крият много звуци, но нито един от тях не наподобява песента на дрозда, или на славея, или на косовете.

И все пак обичах Ано. За първи път обичах. Той също ме обичаше. Някога обичал друга жена — делфин, но се разделили, а при тях това бе рядкост. Навярно причината била в това, че той също бил различен. Беше плувал много и беше видял много, дори бе придобил малко от човешкия сарказъм и ирония. (Делфините се шегуват, но те не познават подигравката.)

Може би затова получих Ано. И той мен.

Когато бяхме заедно, бяхме едно цяло. Той бе така хубав, с коса, която потъмняваше, мокра от водата. Излизахме на брега, заради мен, докато вълните се разбиваха над нас. После плувахме навътре и всичко ни правеше неизразимо щастливи.

Ано беше хубав и като делфин. Наистина. Обичаше да ме води нанякъде, особено на север, където край брега имаше скали и водата бе съвсем буйна. Понякога се ненавиждах, че въпреки всички старания никога нямаше да съм като него и останалите. Бях заключена с двете си ръце и двата си крака. Душата ми можеше да си е на делфин, но тялото ми оставаше човешко. Исках да го променя, но не можех.

Макар че то все пак започна да се изменя, но по друг начин. Чаках дете.

Ано го разбра заедно с мен, без да му казвам, нямаше нужда. Знаеха го и всички останали. Беше такава радост, такава неистова радост. А аз се страхувах. Какво дете щеше да се роди от нас?

Успокояваха ме. Казваха, че малкото създание ще стане като тях, нищо, че щях да го нося девет месеца и че щеше да се роди като човек. Бяха сигурни, че ще има чудния дар да се променя и да живее в два свята. Знаех, че говорят истината. Те не можеха, не бяха способни да лъжат и познаваха думата само от срещите си с хора, но пак се страхувах.

Един ден излязох на брега съвсем за малко. Ано не дойде. Криехме дрехите си в една пещера близо до града и затова винаги изглеждахме малко… неглиже.

Напъхах се трудно в роклята. Скоро вървях по улиците. Беше средата на май, току-що бе валяло и се чувствах прекрасно, вдишвайки свежия въздух.

Тогава се случи нещастието.

Вие знаете по-добре от мен, какво стана нататък!…“

Лекарят затвори дебелата папка и погледна към аудиторията. Днес беше първият ден от стажа им и той се опитваше да ги заинтригува, може би някой от тях щеше да избере неговата специалност след като завърши.

— Както виждате шизофренията има най-различни форми на проява, дори и толкова необичайни.

— Какво е станало после с нея? — думите принадлежаха на една високо момиче, седнало отстрани до прозореца. Преподавателят за миг не отвърна, омаян от различната й хубост. Беше още млад и не можеше да отмине ей-така зелените очи на момичето и правата й, черна коса.

„С това лице не може да лекува ненормални, най-много да подлуди някой здрав“ мина му една съвсем непрофесионална мисъл в главата. После каза.

— Продължението е малко тъжно. Родителите на жената се притеснявали за нея и след като проучили нещата, установили, че не могат да я открият никъде. Била издадена заповед за издирването й и когато се появила в града своевременно я забелязали и въпреки протестите й я откарали в най-близката болница. Явно било, че е в напреднала бременност, но тя отказала да даде каквито и да е обяснения.

Отначало решили да я пуснат да си отиде, но разпитани свидетели дали показания, че са я виждали да плува в продължение на часове. Естествено, за детето това можеше да се окаже много травмиращо и тогава я докараха при нас, в психиатрията. Тя мълчеше през цялото време и твърдеше, че искала единствено да си отиде у дома, но вие знаете, че много от психически болните всъщност са доста хитри и така че съвсем естествено я оставихме под наше наблюдение на територията на болницата; без да прилагаме обаче никаква химическа терапия, предположихме, че може и да се касае за леко разстройство, свързано с особеното й положение, а междувременно проучихме миналото й и разбрахме за нейните странности.

Роди момиченце, без никакви затруднения, много здраво и съвсем нормално. Отделихме го от нея, но й го носехме да го кърми. Тя изглежда заподозря нещо, питаше кога ще я изписваме. Предположихме, че се опитва да се преструва и затова, когато родителите й дойдоха да вземат детето, беше решено тя да бъде оставена при нас още малко. Жената помоли да й разрешат да се поразходи с бебето в парка на болницата и ние се съгласихме, естествено в присъствието на медицинска сестра и санитар. В един момент от разходката болната се втурнала да бяга, направо през живия плет надолу към плажа. Беше вдигната тревога, всички, които този ден бяха на смяна се включиха. Настигнахме я на голямата тераса в морската градина. Най-напред тичаше главният лекар, той успя да я хване за халата. Тя се опита да се изтръгне от него и като видя, че не може, хвърли детето във водата.

Всичко стана много по-бързо, отколкото ви го описвам, за части от секундата и нека не ви се види странно, че не успяхме да се справим с положението. При нас понякога е така, има успехи, има и неуспехи.

После започнахме лечението й с препарати и тя написа това, като част от терапията. Виждате, не е била чудовище, мислела си е, че праща детето си при „подводните си приятели“.

После тя отказа всякакво общуване, стоеше с дни по посока към морето и надаваше жалостиви звуци. След една седмица умря, без видима причина, открихме я посиняла. Приличаше на задушаване, но не направихме аутопсия по настояване на родителите й.

Тъжна история наистина.

В залата цареше тишина. Доцентът каза:

— Е, всички сте свободни.

Студентите все така мълчаливи се заизнизваха един по един. Момичето до прозореца остана последно.

— Извинете, бихте ли ми дали копие от написаното, бих искала да го прочета по-внимателно.

— Да, разбира се, заповядайте.

Момичето благодари, взе листата и излезе.

Тръгна замислено надолу към плажа, пуст на късното, есенно слънце. Седна на брега, очите й бяха пълни със сълзи. Прошепна:

— Знаеш ли, мамо, татко не искаше да говори за теб, страхуваше се да не ме изкуши света на хората, мислеше, че си ни забравила, щом не успели никъде да те открият. Мислеше, че носталгията те е накарала да си отидеш, а си ме върнала при моя народ за да не съм самотна. Чак после научихме… Ще занеса на татко каквото си писала, поне ще разбере колко си го обичала.

Тя прибра листата в стъклена бутилка, изсули дрехите си и нададе тъжен, протяжен вик. Вятърът го поде и го понесе навътре, срещу вълните. После момичето скочи във водата, гмурна се два-три пъти и главата й се скри зад пенливите гребени. Когато се вдигна следващата вълна, в подножието й, на същото място, можеше да се види малък, изящен делфин. Делфинът заплува плавно навътре, като тикаше пред себе си бутилката. Сетне се изгуби в далечината.

Информация за текста

© Цветана Тодорова

Източник:

Свалено от „Моята библиотека“ ()

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:40