«Последната врата»

— Милост, млади господине! Подарете нещо на един сляп нещастник!

Стреснато поглеждаш настрани. Край пътеката седи дрипав слепец с празна паничка в ръката. Сърцето ти се свива от тъжната гледка. Почти си готов да пуснеш гроша в паничката на просяка… но това би означавало да се лишиш от представлението, за което си мечтал цял ден. Как ще постъпиш?

Ще запазиш гроша за вход в цирка — мини на 43.

Ще го дадеш на просяка — продължи на 87.

— Не желая да слушам подобни думи! — твърдо казваш ти и въпреки тъмнината с крайчеца на окото си забелязваш одобрителната усмивка на елфа. — Ние не сме като Тибур! Да вървим!

С бърза крачка се отдалечавате от прокълнатото място и когато излизате от сянката на Химур-Ган, здрачът наоколо сякаш просветлява. Неволно въздъхваш от облекчение. Звездната светлина в нощното небе ти се струва чиста като планинска вода.

Половин час по-късно вече сте на прохода и идва времето да решиш накъде ще поведеш своя отряд.

По планинските пътеки на северозапад, към връх Уруг-Ган — мини на 172.

По пътя на североизток, към гората Елоида — прехвърли се на 237.

По пътя на юг, към Големия кръстопът — отгърни на 143.

Продължаваш да лежиш в сянката на дърветата, но внезапно се случва нещо удивително. Тибур се изправя и погледът му безпогрешно налучква скривалището ти, сякаш предварително е знаел къде да те търси.

Странно, в този миг не изпитваш нито капчица страх. Просто се изправяш и решително пристъпваш срещу ловеца на тролове.

Мини на 59.

Макар и малко неохотно, захвърляш арбалета в близката пропаст, после се връщаш да седнеш до елфа.

Мини на 116.

Решително натискаш плочата и усещаш как камъкът под дланта ти започва да трепери. Раздава се глухо скърцане… и внезапно стената пред теб се разтваря. От нея изскача грамаден каменен чук, който лети право към главата ти. Искаш да отскочиш, но вцепенените от ужас крака не се подчиняват.

Посочи едно число от таблицата в края на книгата.

От 1 до 6 — мини на 82.

От 7 до 12 — прехвърли се на 46.

— Прав е Банун! — провиква се джуджето. — Влачим се по чукарите и дъвчем разни треволяци, дето ги бере Гилмориен! Това не е живот!

— Какво друго очакваш? — подигравателно се обажда Шургуп. — Те, елфите, само за себе си мислят. И на ум не им идва, че някой може да е гладен.