«Валънтайн Понтифекс»

На Карън, Сандра, Катарин, Джери, Каръл, Елън, Дайън, Хилари, Даяна — закриляща крепост в един буреносен сезон

Живея в страх, че цялата вселена ще се пръсне на хиляди парчета сред всеобща разруха и ще се върне безформеният хаос, който ще победи боговете и хората, а скитащите в небесата планети ще погълнат земята и морето.

… От всички поколения тъкмо на нас се падна горчивата участ да бъдем смазани от падащите отломки на разбитото небе.

Валънтайн се олюля, подпря се на масата и насмалко не разля чашата си.

„Странно е, че се чувствам толкова замаян, помисли си той. Прекалих с виното, а и задухът, гравитацията“…

— Вдигнете тост, ваша светлост — измърмори Делиамбър. — За понтифекса, после за приближените му…

— Да. Да, знам.

Валънтайн се заозърта като притиснат до стената стийтмой, заварден от копията на ловци.

— Приятели… — започна той.

— За понтифекс Тиеверас! — изсъска Делиамбър.

Приятели. Да. Най-скъпите бяха тук, в тази зала. Липсваха само Елидат и Карабела: с нея ще се срещнат на запад от Лабиринта, а Елидат управлява в замъка Връхни. Но ето ги Слийт, Делиамбър, Тунигорн, Шанамир, Лизамон и Ерманар, Тизана, скандарът Залзан Кавол, хджортът Азенарт — опората на неговия живот и власт…

— Нека отново вдигнем чаши, приятели — каза той. — Всички знаете, че не ми бе отредено от Божествения да се насладя на безметежно царуване. Знаете за изпитанията и предизвикателствата, за тежките, все още нерешени проблеми.

— Не тази реч е нужна — прозвуча зад гърба му.

— Негово величество понтифекса! За него трябва да вдигнете наздравица — отново изсъска Делиамбър.

Валънтайн не обърна внимание на подмятанията. Думите започнаха да се леят неудържимо сякаш помимо волята му.

— Успях да понеса тегобите с известно достойнство единствено благодарение на безценната ви подкрепа, с каквато малцина биха могли да се похвалят — продължи той. — Разчитам на вас, скъпи приятели, за да решим най-после проблемите на Маджипур и да навлезем в жадуваната от всички ни ера на истинското, желано от всички приятелство. И така, преди да потеглим утре с радост и нетърпение из нашето царство на голямата обиколка, вдигам този последен тост за вас, приятели мои, за вашата грижа и всеотдайност през …

— Видът му е странен — измърмори Ерманар. — Да не е болен?