«Ключът на светлината»

Къщата бе стояла необитавана години наред. Знаеше, че наскоро е била закупена, но подробностите бяха оскъдни. Сдружение, наречено „Триад“, спомни си тя. Предполагаше, че е компания, която възнамерява да превърне сградата в хотел или малък курорт.

Решението им да поканят управителя на галерията вместо собственика и досадната му съпруга бе необяснимо. Памела бе позеленяла от завист, когато бе разбрала.

И все пак Малъри не бе имала намерение да приема. Нямаше приятел, което бе още едно лошо стечение на обстоятелствата в живота й напоследък, а да шофира сама по планински път до здание, което изглежда като замък от филм на ужасите, за да се отзове на една смущаваща покана, не бе нейната представа за приятно прекарване на свободното време.

Дори не бе написан номер за обратна връзка, което й се струваше нагло и неучтиво. Също толкова неучтиво би било да не отиде, но би постъпила именно така, ако Джеймс не бе видял плика на бюрото й.

Бе толкова въодушевен, че настойчиво я бе помолил да му опише с подробности интериора на къщата. Освен това й бе напомнил, че ако дискретно спомене за галерията няколко пъти, би било от полза за бизнеса.

Ако успееше да привлече нови клиенти, може би щеше да й бъде простено за обидните думи и разлятото капучино.

Колата й се изкачваше по стесняващия се път през гъстата, тъмна гора. Винаги бе гледала на това възвишение като на приказно място. Но точно сега, в мрака и проливния дъжд, си припомни само поредица страховити старинни легенди.

Ако причината за тракането на калника бе нещо сериозно, би могла да прекара часове сгушена в колата си край шосето, да слуша бурята навън и да си представя конници без глави, докато чака да я изтеглят, за което не можеше да си плати.

Крайно нежелателно бе повредата да се окаже сериозна.

Стори й се, че вижда светлина, проблясваща сред дъжда и клоните, но чистачките се плъзгаха по стъклото с максимална скорост и все пак едва успяваха да се преборят с водните струи.

Когато отново отекна гръм, Малъри стисна здраво волана. Макар и да не обичаше бурите, с удоволствие би наблюдавала тази през прозореца на някоя топла стая, с чаша вино в ръка.

Сигурно вече бе близо. Колко дълго можеше да се изкачва по този път, докато започне да се спуска от другата страна на възвишението? Знаеше, че „Уориърс Пийк“ се извисява на върха като закрилник на долината, или като неин властелин. От километри не бе задминала друга кола.