«Теменужени очи»

Пиренеите, юли 1792

Малката група напредваше бавно по стръмната планинска пътека. Целта на пътуването им беше разположеният високо в планините испански град Рончесвал, зад него беше френската граница. Шапки с огромни периферии пазеха ездачите от непоносимо жаркото обедно слънце. Въздухът беше наситен с горещина, сякаш някой беше опънал над хората дебело одеяло, за да не им позволи да дишат.

Двете жени се бяха отпуснали на кожените седалки. По-възрастната беше забулена и въпреки страшната горещина не бе свалила ръкавиците си. Непрекъснато си вееше хлад с ветрилото и стенеше жално. От време на време изтриваше устните си с копринена кърпичка, напоена с лавандула. Придружителката й, която се беше свила в един ъгъл на каретата, непрекъснато подръпваше тежката тафтяна рокля, залепнала за гърба й. Шапката й беше захвърлена на седалката до нея, булото беше свалено много отдавна. Лицето й беше зачервено, по челото блестяха капчици пот и се стичаха към носа. Косата с цвят на зряла пшеница беше овлажняла и разбъркана, теменужените очи бяха полузатворени.

— О, господи, няма ли най-после да стигнем? — промърмори измъчено възрастната дама.

Младата жена не отговори, защото знаеше, че въпросът беше риторичен. Откакто тази сутрин се бяха качили в каретата, тя чуваше този въпрос на всеки десет минути. В сърцето й нямаше нищо друго освен презрение към старата й придружителка. Вярно, в каретата беше горещо и неудобно, но мис Хендерсън отказа категорично да вдигнат кожените завески на прозорчетата. Тъй като държеше много на приличието, тя затвори и себе си, и младата си питомка в тази нажежена пещ, сякаш в планинските проходи имаше и други хора, освен козарите, които биха могли да видят лицата им. Затова и Сесил Пенхалан не изпитваше съчувствие към страданията на придружителката си.

Ако почтената ми компаньонка беше малко по-слаба, сигурно щеше да се чувства по-добре, каза си сърдито младото момиче и неволно се засмя, представяйки си как бялата, плувнала в сланини плът на Мариан Хендерсън се разтапя като масло в горещ тиган.

Засрамена от дързостта си, Сесил затвори очи. Освен това й струваше много усилия да ги държи отворени.

Внезапно тишината бе прорязана от изстрел на пушка и каретата рязко спря. Сесил скочи и дръпна кожената завеска. Компаньонката й изпищя задавено.