Това беше един изключително хубав ден — небето бе искрящо синьо, а въздухът беше изпълнен с благоухания. Слънцето блестеше над абатството, обливайки готическите му кули и изящни куполи в ярка златиста светлина, и огряваше с лъчите си заспалото градче Белкърк, славещо се с абатството си, двете си бакалници, трийсет и четирите къщурки и общинския каменен кладенец, разположен в центъра му, където жителите се събираха всеки неделен следобед. На един далечен хълм овчар наглеждаше стадото си, докато на малка полянка недалеч от кладенеца Дженифър играеше на „сляпа баба“ със сирачетата, които абатството бе поверило на нейните грижи.
Момичето въздъхна и затвори очи, сякаш повторното преживяване на спомените можеше да ги промени. Ето, вече беше там, на малката полянка, заобиколена от деца, а главата й бе напълно скрита под плътната качулка.
— Къде си, Том Макгивърн? — извика тя, опипвайки въздуха с ръце, преструвайки се, че не може да открие кикотещото се деветгодишно момче, което се намираше само на трийсетина сантиметра вляво от нея, ако вярваше на ушите си. Ръмжейки под качулката, тя бе възприела позата на класическо чудовище — ръцете й бяха протегнати напред, пръстите — широко разперени като лапи на звяр, а тялото й се клатушкаше тромаво.
— Не можеш да ми избягаш, Том Макгивърн — изрече с дълбок, зловещ глас.
— Да, да! — извика детето от дясната й страна. — Ти не можеш да ме хванеш, чудовище такова!
— Напротив, мога! — заплаши го Джени, след което рязко се обърна наляво, при което децата се запревиваха от смях в скривалищата си зад дърветата и между храстите.
— Пипнах те! — извика младата жена няколко минути по-късно, когато сграбчи китката на едно смеещо се детенце. Останала без дъх от смях, Джени свали качулката си, за да види коя бе жертвата й, без да обръща внимание на разпилялата се по раменете й червеникавозлатиста коса.
— Хвана Мери! Хвана Мери! — закрещяха възторжено дечицата. — Сега Мери ще бъде „сляпата баба“!
Петгодишното момиченце погледна към Джени, а големите му лешникови очи се бяха ококорили от страх.
— Моля ви! — прошепна то, хванало крака на жената. — Аз… аз не искам да нося това. Там е тъмно. Трябва ли да го нося?
Усмихвайки се окуражително, Дженифър нежно погали детенцето по косичката.
— Щом не искаш, няма — каза й.
— Страх ме е от тъмното — призна й Мери, а нежните му раменца трепереха от срам.
Джени хвана детето под мишниците, вдигна го и го прегърна силно.
Комментарии к книге «Кралството на мечтите», Джудит Макнот
Всего 0 комментариев