«Пиратът принц»

Истанбул, Турция, 1562 г.

Смъртта крачеше из мраморните покои на султан Ибрахим.

Принц Тарик, вторият син на Мурад, неотдавна починалия владетел на Османската империя, спеше тихо до наложницата си, тялото му беше задоволено, а умът спокоен. Тъй като потъналите му в кадифе покои се разполагаха далече от основната част на двореца, принцът се намираше в блажено неведение за подлия план на по-големия си брат Ибрахим да избие братята си. Щом убиеше всички друга наследници, със сигурност никой нямаше да оспори претенциите му към трона.

Изведнъж една тайна врата, извеждаща в спалнята на Тарик, се отвори и пропусна една жена. Тя издърпа наложницата от ръцете му.

— Върви, Фатима — прошепна Салиха, побутвайки смаяната девойка към тайния ходник. — Връщай се веднага в харема.

Събуден от шума, принц Тарик се надигна на лакът. Когато видя майка си да избутва наложницата към тайната врата, разбра, че става нещо лошо. Майка му рядко напускаше харема и никога не влизаше в покоите му посред нощ.

— Побързай, синко — подкани го Салиха султан. — Обличай се. Трябва да се махнеш веднага оттук. Ибрахим изби братята си. Сега верните му еничари идват насам, за да те убият.

Ужас затъмни сивите очи на Тарик.

— Братята ми са мъртви? Всички ли?

— Да, синко, дори малкият Акбар.

Тарик навлече шалварите и ризата, напъха краката си в ботушите и посегна към ятагана.

— Ще отмъстя за смъртта им, майко.

— Не ставай глупав, Тарик — укори го Салиха султан. — Ще те посекат в мига, в който излезеш от стаята си. Трябва да бягаш. Знам, че корабът ти се готвеше да отплава. Иди на пристанището и замини надалече, където Ибрахим няма да те намери.

Още докато тя произнасяше тези думи, Тарик чу стъпки, отекващи в празните коридори. Идваха за него.

— Ето — каза майка му, като му подаваше тежка торба.

— Вземи. Това са златото и скъпоценностите, които баща ти ми подари, докато беше жив. Не мога да те пусна да тръгнеш без нищо.

— Не мога да ги взема, майко. Те са си твои.

— Вече не ми трябват, синко.

Вратата се отвори. Тарик сграбчи ятагана си, готов да убие колкото може повече от еничарите на Ибрахим, преди да падне убит. Мустафа, капитанът на личната му охрана, гигант с очи, черни като огромната му брада, влезе в стаята.

— Верните ти стражи стоят пред вратата, принце — докладва Мустафа. — Ще задържим еничарите, докато избягаш.