«Списък с убийства»

Но се оказа, че училището съвсем не е такова, каквото си го беше представяла. Никой не я беше предупредил, че предучилищната занималия в „Бриъруд“ е по цял ден. Не бяха й казали какъв огромен брой деца учат там. И със сигурност не бяха споменали, че ще има грубияни. А те бяха навсякъде. Но най-много я тревожеше едно по-голямо момиче, което обичаше да тормози малките, когато наоколо нямаше учители.

Щом звънецът най-после обяви края на училищния ден в три часа следобед, Регън бе толкова изтерзана и изтощена, че трябваше да захапе долната си устна, за да не се разплаче.

На алеята пред училището имаше цяла колона коли и лимузини. Евън — шофьорът й, слезе от колата и тръгна към нея.

Регън го забеляза, но беше твърде уморена, за да изтича към него, така че той побърза да я пресрещне, разтревожен от вида й. Шнолите й висяха на паднали върху лицето й кичури, вратовръзката й бе развързана, ризата — разпасана, а единият й чорап се беше смъкнал до глезена. Шестгодишното момиче изглеждаше като излязло от центрофуга. Евън й отвори задната врата и попита:

— Всичко наред ли е, Регън?

Свела глава, тя отвърна:

— Да.

— Как мина училището днес? — Момичето се пъхна в колата.

— Не ми се говори за това.

Същият въпрос й зададе и икономката, когато я посрещна на вратата.

— Не ми се говори за това — повтори Регън.

Икономката пое чантата й с учебниците.

— Благодаря — каза Регън. После изтича нагоре по виещото се стълбище и по южния коридор към стаята си, затръшна вратата и веднага избухна в сълзи.

Момичето знаеше, че ще разочарова майка си, защото колкото и да се стараеше, не можеше да контролира напълно емоциите си. Ако паднеше и ожулеше коляното си, просто се разплакваше, независимо къде беше или кой можеше да я види.

Когато бе нещастна, нарушаваше всички правила, на които майка й се опитваше да я научи. Регън слушаше отново и отново, че трябва да се държи като дама, но не беше сигурна какво означава това, освен, разбира се, да седи със събрани колене. Не искаше да страда мълчаливо, независимо че това бе златното правило в семейство Мадисън. Не й пукаше, че не е достатъчно смела, и ако се чувстваше зле, близките й трябваше да научат за това.