«Списък с убийства»

Изля всичко в едно дълго, разпокъсано и почти неясно изречение:

— Мразя училището и никога няма да се върна там, никога, защото не ни дадоха да закусим и трябваше да стоя прекалено дълго, и имаше едно момиче и едно друго голямо момиче я разплака, и голямото момиче каза, че ако кажем на учителката, ще ни отмъсти, и не знаех какво да правя, затова с момичето отидохме отстрани на двора през междучасието и я успокоявах, като плачеше, и сега няма да се върна повече там, защото утре голямото момиче пак ще дойде при момичето.

Ейдън бе поразен. Регън ревеше с пълно гърло. Ако не изглеждаше толкова нещастна, той щеше да се разсмее. Каква драма! Тя бе наследила тази черта от страната на семейство Хамилтън. Всички Хамилтън не можеха да контролират емоциите си. За щастие той, Спенсър и Уокър приличаха повече на семейство Мадисън. Те бяха много по-резервирани.

Регън вдигаше такъв шум, че Ейдън не чу почукването на вратата. Спенсър и Уокър нахълтаха в стаята. И двамата братя бяха високи, слаби и тъмнокоси като Ейдън. Спенсър беше на петнайсет и от тримата беше с най-меко сърце. Уокър току-що бе навършил четиринайсет. Той бе немирникът в семейството и бе най-безразсъдният. Имаше вид, сякаш се връща от война. Ръцете и лицето му бяха целите в синини и ожулвания.

Преди два дни се беше покатерил да свали една топка от покрива, беше загубил равновесие и със сигурност щеше да си счупи врата, ако не бе успял да се хване за един клон, което бе смекчило падането. Приятелят му Райън не бе такъв късметлия. Уокър се бе приземил отгоре му и беше счупил ръката му. Райън бе полузащитник в училищния отбор, но сега трябваше да пропусне целия сезон. Уокър не изпитваше особена вина заради инцидента. За злополуката той винеше клона, който бе заклещил Райън и му бе попречил да се дръпне.

Сега Уокър оглеждаше Регън за следи от нараняване. Не се виждаха никакви, тогава защо плачеше?

— Какво си й направил? — попита той.

— Нищо не съм й направил — отвърна Ейдън.

— Тогава какво й има? — учуди се Уокър. Той се наведе над леглото и огледа сестричката си, несигурен какво да прави.

Спенсър го избута настрани, седна до Регън и започна непохватно да я потупва по раменете.

Тя най-после започваше да се успокоява. Ейдън отново въздъхна шумно. Може би бурята отминаваше. Той завърза маратонките си и каза:

— Ето, вече се чувства по-добре. Само не я питайте за…

— Е, как мина училището? — полюбопитства Уокър в същия момент.