— Не че Стивън Буун беше лош човек. Познавах го добре, тъй като идвах да му чистя всеки вторник и четвъртък от месеца, както едно време за покойния му баща, мистър Рандолф Буун, преди да изчезне безследно заедно със съпругата си. Мистър Стивън беше симпатичен и благ човек. Струва ми се, че приличате на него (да ме прощавате за откровеността, но не обичам да говоря със заобикалки), но къщата действително е урочасана. Никой Буун не е бил щастлив тук от времето, когато дядо ви Робърт и брат му Филип се скараха заради крадените… (тук тя сконфузено замълча, сетне продължи)… вещи през хиляда седемстотин осемдесет и девета.
Страхотна памет имат тези хора, нали, Боунс?
Мисис Клорис колебливо продължи:
— Построена е била сред нещастие, обитателите й са били нещастни, тук се е проливала човешка кръв, изчезвали са хора. — (Може би съм споменавал, Боунс, че чичо Рандолф по някакъв начин станал причина дъщеря му Марчела да падне по стълбата към мазето, което й струвало живота. По-късно, измъчван от угризения на съвестта, той се самоубил. Стивън споменаваше за това в едно от писмата си.) — Работила съм тук години наред, мистър Буун и не съм сляпа, нито глуха. Чувала съм страховити звуци, идващи иззад стените, сър — думкане, трясъци и веднъж дори ридаене, напомнящо истеричен смях. Честен кръст, от него ме побиха тръпки. Повтарям, сър, къщата е урочасана.
Тя замълча, навярно се страхуваше, че е казала повече, отколкото трябва.
Не знаех как да реагирам: дали да се засегна, или да приема „тирадата“ й на шега, дали да проявя любопитство, или да се престоря на безразличен. Все пак чувството ми за хумор надделя.
— А вие как мислите, мисис Клорис? Може би призраците разтърсват веригите, с които са оковани?
Тя ме изгледа особено и отвърна:
— Тук може и да има призраци, но не са в стените. Сигурна съм, че не привидения ридаят, бърборят и се блъскат в мрака. Това са…
— Хайде, мисис Клорис — подканих я любезно. — И без това споделихте доста неща. Защо не довършите мисълта си?
За миг лицето по лицето й пробягна странно изражение — на ужас и на (готов съм да се закълна) религиозно страхопочитание. Сетне тя прошепна:
— Някои от тях са безсмъртни, те живеят в сумрачната зона между двата свята, за да МУ служат.
Сетне стисна устни и не каза нито дума повече. Опитах се да изтръгна още подробности, но тя упорито мълчеше. Накрая я оставих на мира, тъй като се страхувах да не се обиди и да си отиде.
Комментарии к книге «Джирусълъмс Лот», Стивън Кинг
Всего 0 комментариев