«Нарцис и Голдмунд»

Пред двуколонната арка при входа на манастира „Мариаброн“, до самия път, се издига кестен, усамотен син на Юга, някога донесен тук от поклонник до Рим, облагороден, с дебел ствол. Окръглената му корона нежно се разперва над пътя, с широки гърди поема дъх във ветровете; през пролетта, когато всичко наоколо вече е зелено и дори манастирските орехови дървета са с червеникави млади листа, той още дълго чака да се разлисти, после, по време на най-късите нощи, сред китките от листа се разпукват матовите бяло-изумрудени струи на екзотичните му цветове, чийто силен тръпчив мирис е така примамлив и тежък, а през октомври, след като плодовете и гроздовете са вече обрани, от жълтеещото дърво есенният вятър брули бодливите плодове, които не узряват всяка година и за които манастирските момчета се боричкат, а игуменът Грегор — той произхожда от Франция — пече кестени в стаята си на огъня на камината. Короната на красивото дърво, чужда и някак нежна, се разперва над входа на манастира, внимателен, добре настроен и леко тръпнещ от студ гост от друга зона, свързан в тайно родство с тънките двойни колони от пясъчник на портала и с каменните окраски над прозоречните дъги, с корнизите и колонките, гост, обичан от французи и италианци, а от местните хора наблюдаван с удивление като чужденец.