«Колко пъти умира човек»

„Отидохме толкова далеч

и не стигнахме никъде.

Живяхме толкова дълго,

но изобщо едва ли.“

Морето. Винаги бе обичал морето. И когато сега, за последен път тръгна по моста, пред очите му се отвори необятното синьо спокойствие на водата, лекият бриз го накара да се почувства жив и силен, както никога преди това, а бавният летеж на чайките, с надничащото между крилете им слънце, го принудиха да се усмихне. Беше усмивка на облекчение и прошка. Без да разбере, някъде назад бе загубил страховете и опасенията си. Сега му бе тъй леко, сякаш душата му се бе най-после изскубнала от това уморено тяло и така, безтегловна и неизмерна, безсловесна и вечна като музика, най-после се сливаше с всичко, което, бе обичал в живота. Отдъхна си. Слава Богу, вече бе на КРАЯ.

Към средата на огромния мост, върху скъсан хартиен кашон, седяха две момчета и си приказваха. Едното пушеше цигара, а другото поставяше нова лента в поизтъркана от употреба „Практика“. И на двете, над горната устна се чернееше мъх, недокоснат все още от бръснача.

— Ето ти нова бройка! — каза момчето с фотоапарата — Бас ловя, че тоя вече всичко е отписал?

— Откъде си сигурен? — възрази другото — Може човекът просто да се разхожда.

Приятелят му се засмя — Тук никой не се разхожда, драги! Сред тия коли и пушеци да се разхождащ си е направо лудост! — посочи към трополещите по напречните ленти за свързване, автомобили.

— Може да отива на другия бряг!

— Да, отива! Само, че на онзи, от който вече няма връщане! Погледни го само как ходи! Сякаш е дрогиран!

— И все пак…?!

— Вярвай ми, ти казвам! Тоя е третият този месец! Преди него скочиха един старец и една проститутка. Стареца го изтървах, но от проститутката изкарах почти цяла лента. Направих страхотен удар! От шест вестника — почти сто бона! Още двама такива и ще събера за една „Хонда“!

— Тихо, че приближава!

— Спокойно, няма да ни усети! Мъжът бе на около четиридесет, леко оплешивял, облечен в стари дънки и поомазано велурено яке. Стигна почти до момчетата, погледът му мина над разкъсания кашон, без да се спре и потъна някъде в морето, зад хоризонта. Подпря се на парапета и неочаквано тихо заговори. Всяка дума ясно се чуваше, въпреки колите по пътя. Мъжът казваше някакъв стих. Гласът му бе дрезгав.