«„Не ще узнаеш, скъпи, колко те обичам“»

Лунапарк! На голата поляна отвъд старата фабрика за лед. Цял следобед разтоварваха камионите, въртележката се разпери като гигантски чадър, а виенското колело го монтираха с подемен кран. На два пъти камионите затъваха в калта. Посипаха навсякъде слама. Сковаха сцената и провесиха гирлянди от лампички. Хайде, хайде, грабвай парите! Вечерята свърши, а до края на дългия летен ден има още час. Ето, и Сами Хъненхойзър търчи нататък, а Глория Григ и тайфата й киснат там цял следобед, въобще не са се прибирали. Ох, да побързам! Колко ужасно е да имаш бедни и старомодни родители, дето все им е криво.

Петдесет цента. Толкова успя да си изпроси Бен. По петаче за всяка година от живота си. Какво пък. Малко ли е? Виенското колело е боядисало розово небето над покрива на смахнатата мисис Мофърт и в трескавите очички на Бен ръбът на туй розово се слива със скъпоценното назъбено ръбче на монетата, която се поти в дланта му. Тая къща, оная къща, после покрай фабриката за лед и пристига. Сигурно целият свят е вече там, той ще е последен и бърза ли, бърза. Хей сегичка ще пуснат балона, виенското колело се е завъртяло, само него са го забравили сред опустелите притъмняващи улици.