«Мрак»

Джордж БайронМрак1 Сънувах сън, а може би не сън.Угаснало бе слънцето и сляпоиз непрогледното небе звездитевитаеха; смразената Земясе носеше в безлунното пространство;не идваше след утрото денят;и хората с отчаяни сърцавъв ужаса на своята самотностотправяха за светлина молитви:запалиха огньове — и дворцитена венценосните крале горяхаведно с колибите и домовете;и всички в градовете разрушенисе трупаха край пламналите къщи,за да се видят за последен път;щастливи бяха само шепа хораоколо кратерите вулканични:в недрата зрееше надежда страшна;в горите запламтя пожар и тезагиваха; пращящите стеблаизтляваха — сгъстяваше се мракът.Изглеждаха човешките лицанеземни, че сияния зловещиваляха върху тях; едни лежахаи плачеха; усмихвайки се, другибрадите си подпираха с ръка;а трети влачеха дърва и съчкиза кладите мъртвешки и с тревогасе взираха във тъмното небе —покров на мъртвата Земя; и паксе просваха с проклятия в прахтаи виеха; подплашените птицисъс крясък падаха върху земятаи пляскаха с безпомощни криле;най-злите врагове се укротиха;влечуги изпълзяха сред тълпитеи, без да хапят, съскаха с език —убиваха ги, за да ги изяждат;войната, стихнала за миг, отновораззина паст; кръв струваше храната;и всеки, свъсен, лакомо във мракаядеше скришом; любовта изчезна;и всички заживяха с мисълтаза близка и безславна смърт; гризешечовешките стомаси вълчи глад;за мъртвите не ровеха гробове,че мършавите мършата ядяха,а кучетата — своите господари,освен едно от тях: от птици, хораи зверове то бранеше трупа му,дордето те се хвърляха връз друг-самото то си нямаше храна,но с жалък стон и със пресекващ войвсе безутешно ближеше дланта му,а тя не го погали — тъй умря.От глад измряха всички; само двамав огромен град все още бяха живи;те бяха врагове — и се събрахапри гаснещ огън пред един олтардо струпани накуп свещени вещиза цел безбожна; с костеливи пръстиопипаха те тлеещата пепел,разровиха главните и безсилнозадухаха суета — и блесна пламък —