«Мрак»

Джордж Байрон Мрак1

Сънувах сън, а може би не сън. Угаснало бе слънцето и сляпо из непрогледното небе звездите витаеха; смразената Земя се носеше в безлунното пространство; не идваше след утрото денят; и хората с отчаяни сърца във ужаса на своята самотност отправяха за светлина молитви: запалиха огньове — и дворците на венценосните крале горяха ведно с колибите и домовете; и всички в градовете разрушени се трупаха край пламналите къщи, за да се видят за последен път; щастливи бяха само шепа хора около кратерите вулканични: в недрата зрееше надежда страшна; в горите запламтя пожар и те загиваха; пращящите стебла изтляваха — сгъстяваше се мракът. Изглеждаха човешките лица неземни, че сияния зловещи валяха върху тях; едни лежаха и плачеха; усмихвайки се, други брадите си подпираха с ръка; а трети влачеха дърва и съчки за кладите мъртвешки и с тревога се взираха във тъмното небе — покров на мъртвата Земя; и пак се просваха с проклятия в прахта и виеха; подплашените птици със крясък падаха върху земята и пляскаха с безпомощни криле; най-злите врагове се укротиха; влечуги изпълзяха сред тълпите и, без да хапят, съскаха с език — убиваха ги, за да ги изяждат; войната, стихнала за миг, отново раззина паст; кръв струваше храната; и всеки, свъсен, лакомо във мрака ядеше скришом; любовта изчезна; и всички заживяха с мисълта за близка и безславна смърт; гризеше човешките стомаси вълчи глад; за мъртвите не ровеха гробове, че мършавите мършата ядяха, а кучетата — своите господари, освен едно от тях: от птици, хора и зверове то бранеше трупа му, дордето те се хвърляха връз друг- самото то си нямаше храна, но с жалък стон и със пресекващ вой все безутешно ближеше дланта му, а тя не го погали — тъй умря. От глад измряха всички; само двама в огромен град все още бяха живи; те бяха врагове — и се събраха при гаснещ огън пред един олтар до струпани накуп свещени вещи за цел безбожна; с костеливи пръсти опипаха те тлеещата пепел, разровиха главните и безсилно задухаха суета — и блесна пламък — мираж нетраен; като заблещука, повдигнаха очи и щом видяха лицата си, с дивашки вик умряха, един от друг взаимно отвратени, без да узнаят на чие чело гладът бе писал „звяр“. Пустиня стана светът величествен и многолюден — без люде, без растения, сезони, — безжизнен хаос от вода и пръст. В реките, езерата и морята не трепваха от нищо глъбините, разпадаха се мачтите прогнили на кораби без хора — и отломки потъваха в безжизнената бездна без плисък; приливите бяха мъртви. Луната — господарката им — беше изчезнала; и ветровете също; и облаците — бяха те ненужни на повсеместния вселенски Мрак. 1816

Информация за текста

© Любен Любенов, превод от английски

George Byron

1816

Сканиране: NomaD, 2008

Разпознаване и редакция: sir_Ivanhoe, 2008

Публикация

Джордж Гордън Байрон

Слънце на безсънните

Стихотворения

Английска. Първо и второ издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536675331/5559-11-88

Предговор: Александър Шурбанов

Подбор: Любен Любенов

Превод: Григор Ленков, Любен Любенов, Цветан Стоянов, Александър Шурбанов, Евгения Панчева, Николай Бояджиев

Бележките са от: Юлия Стефанова

Рецензент: Александър Шурбанов

Съставител: Любен Любенов

Редактор: доц. Юлия Стефанова

Редактор на издателството: Владимир Левчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Евгения Джамбазова

Дадена за набор октомври 1988 г. Подписана за печат януари 1989 г. Излязла от печат март 1989 г.

Формат 70/90/32. Печатни коли 11. Издателски коли 6.42. УИК 6.97. Цена 1,28 лв.

Печат: „Георги Димитров“, София

Издателство „Народна култура“, София, 1988

Ч 820–1

THE WORKS OF LORD BYRON

Publisher by A. and W. Galignany Paris, 1822

THE POETICAL WORKS OF LORD BYRON

Lock & Co. Limited London, Melbourn and Toronto

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-04-24 10:00:00

1

Стихотворението е написано във вила Диодати, Италия, през 1816 г. и излиза заедно с поемата „Шильонският затворник“ и „Сънят“. Апокалиптичната картина на свършека на света е доста натуралистична, неортодоксална и издава характерното за Байрон разочароваше, понякога стигащо до песимизъм, от човешката слабост и безсилие пред божествения и природен произвол. В него се долавя влияние на Шели, както и на анонимното произведение „Последният човек, или Омегар и Сидерия, Романс на бъдещето“, 1806 г. Бел. ред.

(обратно)

Оглавление

. .

Реклама на сайте