Русинът, господин — нека го наречем Матвеев, отдавна заселен и на служба в София, страстен велосипедист, яхаше на двуколната си машина по правото и гладко шосе оттатък Враждебна, което се протакаше като опната струна из Софийско поле.
Жълтеникав облак прах се вдигаше от колелата, забуляше пътника и каскета му и се движеше заедно с него из равнината като една вихрушка, гонена от вятъра.
Матвеев беше пропътувал петнайсетина километра с голяма бързина сред несносната тежчина и жега. Залутал се тъдява по обяд, той беше потен, запъхтян, пламнал. Глад и мъчителна жажда се притуряха при умората му и увеличаваха нетърпението му да стигне първото село, което стоеше на пътя му, за да обядва.
Слънцето печеше нетърпимо от безоблачното лятно небе: омарата трептеше над пожълтелите стърнища, полинели лъки и засъхнали угари, които даваха тъжност на гледката. Никакъв звук от щурец по земята или птичка във въздуха не оживяваше глухотата на безлесното поле. Гущери се щурваха край пътя, уплашени в дрямката си от велосипеда.
В кръгозора през омарната мъглица планините очертаваха пречупените си линии в небето, също безцветни, мъртви под нажежените лучи на слънцето; те сякаш бягаха още по-нататък. Бягаше и съзираното по дърволяка си село, в което се впиваха жадните погледи на Матвеева. Както обикновено бива в минути на нетърпение и по равно поле, пътят се виждаше по-дълъг и целта се отдалечаваше като измамлив мираж.
Матвеев се каеше, задето се увлече в това пътуване през най-силната жега. Засъхналото му гърло гореше от жажда, струваше му се, че мозъкът му е запален в главата, гладът чрез остри бодове в желъдъка издаваше своя алчен гняв.
С истинска радост Матвеев спря пред първата отворена кръчма на мегдана в селото. Той допря велосипеда си до олупения зид и се обърна към шопа, що стоеше на прага, за да му поиска вода.
В тая минута се зададе един конник с каскет и гетри, който яхаше бързо по посока на София.
Матвеев позна в него един приятел, чиновник при едно чуждестранно учреждение в София, и го поздрави по немски.
— Африканска жега — каза конникът, като спря за минута, бришейки си потта по челото.
После се озърна по пустия мегдан, окръжен с плетища и дрипави къщурки, и прибави:
— Африканско село!
Па като запали цигара, продължи игриво:
Комментарии к книге «Негостолюбиво село», Иван Вазов
Всего 0 комментариев