«Сънят»

Джордж БайронСънят1 I Животът ни е двойствен — свой свят имасънят, разделящ двете тъжни имена —живот и смърт; свой свят сънятси има — царство на реалност странна.В развоя си съдържа той дихания,сълзи и мъки, радостни отсенки.Засенчва будните ни мисли тойи облекчава будните дела.Разделя същността ни, става частот нас самите и от нашто време.Той сякаш е херолд на вечността:минава като древен дух, говориЗа бъдното като Сибила, властнад мъката и радостта ни има.Той прави ни каквото иска сам,с видения прелитащи ни плаши,със сенки — те къде отлитат всъщност?Какво е минало? Какво са сенките?Умът ли ги твори? Нали умътматерия умее да създава,планети нови с по-блестящ животи да даде дихание и форми,които биха надживели нас.Аз срещнах — може би насън — видение,За него да разкажа бил желал,че дреме мисъл там, от низ години,и сбира цял живот в единствен час.II Две същества, в цвета на младостта,видях на хълм прекрасен, полегати зеленеещ, който сякаш бепоследен връх от низ от върхове.Но нямаше в полите му море,а жив пейзаж с вълните на гори,на ниви и човешки домове,разпръснати тук-там, с дим синкав, койтоот покривите селски се издига;бе тоя хълм със странна диадемаот равни, подредени в кръг дървета —не от природата, а от човека.Стояха там девойка и младежи гледаха — тя всичко, като неякрасиво; а младежът в нея самобе взрян — така прекрасна беше тя.Две същества — различни в младостта.Пред прага на самата нежна зрелосття бе като луна на хоризонта.По-млад, младежът имаше сърцепо-възрастно от своите години.За него нямаше по-скъп човекв света: веднъж погледнал я с очи,не можеше да я отмине вече.За него въздух бе и същност тя —гласа му, без да й говори, тойтрепереше от всяка нейна дума.Той с погледа й гледаше сега —чрез нея всичко ставаше красиво.За него тя живота бе, море —да влее там реката си от мисли.