«Кръговрат»

Нищо не се губи в природата. Дори и когато ни се струва, че то бива погълнато от ненаситната паст на абсолютното нищо, че потъва в първичния, изначален и вечен хаос, за да не се върне никога вече в стройната система на реда. Защото в природата не съществува „абсолютно нищо“. Като се замисля, самата идея за подобно небитие е толкова нереална и нелогична, че би могла да се роди единствено в човешкия мозък, който има вредния навик да донагажда, реаранжира и доизмисля нещата, които не са му ясни, за да може да ги вмести в своите си представи за логично и реално.

Причудливи светлини и сенки танцуваха из плътната бяла маса на мъглата струяща от уличните шахти под строгия взор на примигващата улична лампа. Въображението му вече беше започнало да рисува в нея озъбено, демонично лице, когато силен повей на вятъра я разкъса и понесе остатъците й на мощните си, остри като бръснач, криле заедно с късовете хартия и найлон. Мъжът се опита да се загърне още по-плътно в тънкия си шлифер, който в последните петнадесетина минути беше доказал, че не е способен да изпълнява функция различна от тази на добавка към елегантния му костюм. Беше късна есен. Толкова късна, че календарът в кабинета, чийто уют бе напуснал преди малко я определяше като зима. В небето се носеха дрипави черни облаци, подобно на ято чудовищни птици, насочили се към пълната луна, за да впият в розовобялата й плът катранените си клюнове и нокти и да умъртвят светлината й с полуразложените си криле. Сякаш в потвърждение на мислите му, вятърът отново се впусна в преследване на боклуците из тесните улички, донасяйки до ушите му звук твърде подобен на грак. Отново се огледа с надежда за такси, но околните улици бяха съвършено пусти. Сякаш някой беше евакуирал квартала малко преди да излезе от работа. Повечето от прозорците, които тихо позвъняваха от досега си с небесното дихание, бяха тъмни, черни и кухи като очните ябълки на череп. Парцаливите птици оставиха лунния диск на мира за няколко мига и в мъртвешките очи проблеснаха отраженията му — зловещи, свръхестествени зеници, които се фокусираха върху самотния минувач. Наистина се чувстваше адски самотен. В душата му бавно пропълзя онази ужасяваща самота, която нямаше нищо общо с удовлетворяването на сексуалния нагон или с нуждата от приятели. Самотата на стадно животно изоставено от стадото си, беззащитно пред потенциалните си зложелатели, обречено.