«Черно и бяло»

— Тази история е стара като света. Още Каин е убил Авел — гласът на мъжа беше тих и скръбен. — Брат срещу брата, град срещу град, племе срещу племе. Една история, която никога не остарява.

— Никога — откликна като ехо жената. — Или поне на Земята.

— Да, на Земята.

Двамата седяха в стаята на единствената къща, останала цяла след онзи ден в развалините на онова, което някога се наричаше Харлем. Преди тук е било бар, стените бяха пъстри и облепени с жени в сластни пози (вече няма кого да радват); огледалото зад плота беше разбито на парчета, затова двамата не смееха да ходят боси.

Живееха заедно вече три месеца — откак се намериха един друг, откак осъзнаха, че са последните мъж и жена в Ню Йорк, а може би в цяла Северна Америка, пък може би и изобщо на земното кълбо…

— Чела съм историята за Адам и Ева — рече жената с горчива усмивка. — Но никога не ми е хрумвало, че ще играя нейната роля. За мен винаги е било просто смехория, нищо повече.

— Не си струва да нервничиш — кротко произнесе мъжът. Искаше да улови границата, отвъд която тя изпадаше в истерия. — Не си струва… Кети — продължи той нежно, — не си ли чувала старото откровение: „Бих се оженил за теб, дори ако си последната жена на Земята“?

— О, Джеф…

— За Бога! — избухна той и се изправи, мускулите му се бяха напрегнали. — Не говори така, Кети! Дай ми огледалото, ако можеш да го намериш в тази прокълната миша дупка. Но не говори за онова!

След малко продължи с притаена болка:

— Кети, утре оставам тук и ще живея тук, докато не полудея или не свърша със себе си.

— Аз също.

— Да си поразмърдаме мозъците, Кети. Тези места са заселени отдавна. Нашите предци са дошли тук преди три века. Значи ние, малко или много, сме цивилизовани хора. Това е добре — и той пак се отпусна в стола си.

— Наистина ли смяташ, че това е добре? — попита тя ласкаво. Червените крушки над бара (електроцентралите все още произвеждаха ток) се отразиха в светлите й, по мъжки подстригани коси, когато направи крачка към него. Той я изгледа и за миг присви очи.

— Зная само, че двамата сме продукти на нашата цивилизация, Кети. Не аз ще отсъдя добро ли е това, или не е. Пък и кой вече би се заинтересувал? Хайде, лягай си, момичето ми. Минава полунощ, пък и си обещахме да не обсъждаме повече тези неща.

— Извинявай — кимна момичето. — Джеф, утре да се поразтършуваме за крушки, а? Тия, червените, ме влудяват.