«Черното виенско колело»

Панаирът пристигна в градчето като октомврийски вятър, като черен прилеп над студеното езеро, тракащ кости през нощта, стенещ, въздишащ, шепнещ над шатрите в тъмния дъжд. Остана за около месец край сивото неспокойно октомврийско езеро, в черното време, под засилващите се бури и оловното небе.

През третата седмица, привечер в четвъртък, двете момчета вървяха покрай брега на езерото в студения вятър.

— Ох, не ти вярвам — каза Питър.

— Ела, ще ти покажа — отвърна Ханк.

Бележеха пътя си по мокрия кафяв пясък на гърмящия от вълнението бряг с непрекъсната серия плюнки. Изтичаха в опустелия район на панаира. Валеше. Никой не купуваше билети от черните будки край шумното езеро, никой не се стремеше да спечели осолените бутове на скимтящата рулетка, по големите платформи не се виждаха никакви тънки или дебели уроди. Централната пътека бе притихнала, сивите шатри плющяха на вятъра като гигантски криле на птеродактили. Сигурно в осем часа щяха да светнат мъртвешки светлини, да се разнесат гръмки гласове, над езерото щеше да зазвучи музика. Но засега само един сляп гърбушко седеше в една черна будка и отпиваше някакво ароматно питие от чаша от напукан китайски порцелан.

— Ето там — посочи Ханк.

Черното виенско колело се издигаше като някакво огромно мълчаливо съзвездие от електрически крушки на фона на покритото с облаци небе.

— Въпреки това не вярвам на онова, което каза.

— Само почакай, видях го с очите си. Не знам как, но точно така стана. Знаеш колко шантави са всички панаири. Е, а този е още по-шантав.

Питър се остави да го отведат до високото зелено скривалище на едно близко дърво.

Ханк изведнъж се вцепени.

— Ей! Това е господин Кугър, шефът на панаира. Гледай!

Двамата започнаха да го наблюдават от укритието си.

Господин Кугър, мъж на около трийсет и пет, мина под дървото. Бе облечен в ярки дрехи, с карамфил на ревера, под кафявото му бомбе стърчеше намазана с брилянтин коса. Преди три седмици, когато пристигна, бе размахвал това бомбе към жителите на градчето и непрекъснато натискаше клаксона на блестящия си червен форд.

Сега господин Кугър кимна на дребния сляп гърбушко и му каза нещо. Гърбушкото опипом го заключи в една черна кошница и го пусна да полети в зловещото смрачаващо се небе. Моторът бръмчеше.

— Виж! — прошепна Ханк. — Виенското колело се върти неправилно. Назад вместо напред!

— И какво от това?