«Синята светлина»

Имало едно време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради безбройните рани, получени в битките, не можел вече да служи. Тогава царят му рекъл:

— Нямам нужда вече от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма вече да получаваш пари, защото аз плащам само на онези, които са при мен на служба.

Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и като се стъмнило, стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела стара вещица.

— Дай ми да похапна и да пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще умра — казал й той.

— Охо — отвърнала тя, — кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако направиш каквото ти поискам.

— Какво искаш? — попитал войникът.

— Да прекопаеш утре градината ми.

Съгласил се войникът и работил на следващия ден колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.

— Виждам, че днес не можеш повече — рекла вещицата. — Ще те оставя още една нощ тук, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.

Войникът работил целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.

— Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар безводен кладенец и в него ми падна свещта; тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.

На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Той намерил свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато той наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.

— Не — рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, — няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.

Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.

Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, а свещта продължавала да свети със син пламък. Но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безкрайна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.

„Това ще бъде последното ми удоволствие“ — помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и започнал да пуши. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало: