«Намеса във времето»

Много късно през нощта старецът излезе от дома си с фенерче в ръка и попита малките момчета каква е причината за веселбата им. Малките момчета не отговориха, а се затъркаляха през листата.

Старецът се прибра в къщата си и седна разтревожен. Видя собствените си бледи ръце да треперят върху коленете му. Беше кожа и кости, а лицето му беше блед облак дъх, издишан срещу огледалото на полицата над камината.

Децата отвън тихо се смееха в купчините листа.

Той тихо изключи фенерчето и остана на тъмно. Не знаеше защо изобщо се дразни от някакви играещи деца. Но за тях беше късно да са навън в три през нощта и да играят. Беше му много студено.

Разнесе се звук от пъхане на ключ във вратата и старецът стана да види кой се мъчи да влезе в дома му. Вратата се отвори и влязоха млад мъж и млада жена. Погледнаха се нежно, хванали се за ръце, а старецът се ококори към тях и извика:

— Какво правите в дома ми?

— Ти какво правиш в нашия дом? — отговориха младият мъж и младата жена. — Хайде, старче, изчезвай!

И младият мъж хвана стареца за лакътя, претършува го да провери дали не е откраднал нещо и го изхвърли през вратата, след което затвори и заключи.

— Това е моята къща! Не можете да ме изхвърляте! — Старецът заблъска по вратата, след това остана в тъмната утрин и погледна към светлините в топлите прозорци и стаите горе. Раздвижиха се сенки, после светлините изгаснаха. Старецът повървя по улицата и се върна, а малките момченца, въргалящи се в леденостудената шума, пак не го забелязаха.

Стоеше пред къщата, гледаше как светлините се включиха и изключиха няколко хиляди пъти и тихо броеше.

Момче на около четиринадесет години изтича към къщата с футболна топка в ръка, отвори вратата, без да я отключва, и влезе.

След половин час, докато утринният вятър се засилваше, старецът видя как някакъв автомобил спря и от него слезе закръглена жена с тригодишно момченце. Докато вървяха по мократа поляна пред къщата, жената погледна към стареца.

— Вие ли сте, господин Терл?

— Да — автоматично отговори старецът, сякаш не искаше да я стряска. Но това си беше лъжа. Знаеше, че не е никакъв господин Терл. Господин Терл живееше по-надолу по улицата.

Светлините се запалиха и изгаснаха още няколко хиляди пъти.

Децата играеха в шумата.