«Виелица»

Виелицата захвана да удря по вратите с невидими юмруци. Запращяха клоните на дърветата в градината. Затрепери пламъкът на опушената лампа. Нахълта жаловит вой през комина.

— Хайде, лягай си вече! Полунощ настана! Какво си вторачил очи навън като вампир! — проговори баба Стаменковица и се наведе да зарови последните въглища на огнището.

— Не ми е сега до сън. Сърцето ми е разтревожено. Тази виелица ме плаши. Никога дърветата на са пращели тъй грозно. Подир двайсет минути ще пристигне бързият влак. Много е тъмно. Човек да бръкне с пръст в окото ти — няма да го видиш. Такава нощ не помня.

Дядо Стаменко изтърва броеницата си. Намести очилата си. Потърка с длан замръзналото стъкло, разтопи ледените цветя, откри едно черно мастилено петно и пак се загледа навън. — Аз ще ида да си легна, пак ти прави каквото щеш. Не мога да разбера какво си се загрижил за бързия влак! Има там кой да му мисли. Ако им беше потребен, нямаше да те изринат с лопата. Стар бил Стаменко, очите му запрели. Проклетници! А пък поп Сава — млад, с кола го карат до черквата и пак си върши работата челякът. Като е стар, вършете му на шията камък и го блъснете в реката!

И баба Стаменковица тръшна след себе си вратата.

„Наистина, можеха да ме подържат още годинка-две — замисли се дядо Стаменко. — Нямаше да стане много. Все щях да намеря сили да се потрудя, както е потребно. Ама като рекоха: «Не го бива стария стрелочник, годините му натежаха, прегърби се като върба, очите му хлътнаха. Ами ако обърка стрелките?» А бе как тъй ще ги объркам? От кои времена служа аз на Разделна? Червените керемиди на някогашната нова гара почерняха, що поколения изхвръкнаха от лястовичите гнезда под стряхата! Кога съм ги объркал тия ваджишки стрелки?“

Повика го началникът на гарата през една есенна вечер и му рече:

— Дядо Стаменкооо, стягай се да напущаш службата! Време е вече. Ти си уморен човек. Прибери се в къщи да си отпочинеш! Всяко нещо трае, докато му удари часът. Релсите, дето са железни, и тях ги хваща ръждата. Затуй ги сменяме с нови. Дай път и ти на младите.

— Път ли? Ами че аз нали цял живот път давам? — пошегува се старият, ала нещо го задави.