«Невидимото момче»

Тя взима голяма метална лъжица и удря изсушената жаба, докато жабата стане на прах, после разтрива праха с кокалестите си ръце и бае над него. Сивите птичи мъниста на очите й току мятат погледи към колибата. И щом обърне глава към малкото прозорче, към нея политат камъчета.

— Чарли! — крещи Старицата. — Излизай, хайде! Ще направя змийски талисман, че да откърти това ръждясало резе. Мигом излизай, че инак ха съм решила — и земята ще затрепери, дърветата ще избухнат в пламъци, слънцето ще слезе насред бял ден, да знаеш!

Нито звук в отговор; само топлата светлина на слънцето над баира между високите клони на дърветата; само чаткането на лапите на рунтава катеричка по мъхестия ствол; само тънката нишка кафяви мравки по босите, татуирани със сини вени нозе на Старицата.

— Амчи два дена залък не си турнал, какво ти става! — въздъхва тя и удря с лъжицата по плоския камък, а кожената торба с магьоснически такъми се люлее тежко на пояса й.

Цялата в пот, тя се изправя, тръгва към колибата и мята шепа жабешки прах към вратата.

— Така значи! — хрипти. — Добре де, сама ще вляза.

Върти дървеното отваряло на вратата ту на едната страна, ту на другата.

— Господи, о, господи! — стене Старицата. — Открехни тази пуста врата!

Но вратата не се отваря. Мята още стиска прах и затаява дъх. После рови в магьосническата си торбица да дири няма ли други вълшебства, а синята й одежда шумоли под напъна на вятъра.

Чува как Чарли диша зад вратата. Миналата неделя родителите му хукнаха към някакво градче в Озарските планини и го оставиха сам. Пък той, изплашен от самотата, пробяга цели шест мили до къщурката на Старицата — дали му се падаше леля, дали братовчедка на баба му, дали нещо друго. Пък на нейните чудатости хич даже и не обръщаше внимание.

Но преди два дни, като свикна с момчето, реши да го остави при себе си — ще има с кого да си бръщолеви. Прободе с игла рамото си, откапа три капчици кръв, плюна здравата през десния лакът, смаза на бос крак тлъст щурец, а с лявата си ноктеста длан сграбчи хлапето и закрещя:

— Мой син си вече, отсега и навеки!