«Дисекция на едно познато чудовище»

Вампирите…

Замисляли ли сме се някога по-задълбочено за тях? Давали ли сме си реална сметка до каква степен този мит или реалност са пуснали корени в нашето подсъзнателно?

Колкото и странно да прозвучи, оказва се, че вампирът не е само елегантното чудовище от романите и филмите, каращо ни да треперим от страх и ужас… Вампирът е преди всичко една легендарна фигура, преминала през митологиите, историята и изкуствата, стигнала до нас през вековете… Ако задълбаем по-дълбоко в темата, корените на неговото появяване можем да търсим и в нашата психика, а на въпроса можем да погледнем и от социологически аспект…

Фантастичната литература и най-вече киното широко са допринесли за изграждането на неговия портрет с всичките му хубави и лоши страни.

Как най-общо бихме могли да охарактеризираме вампира:

1) той е възкръснал мъртвец;

2) той се храни с кръв;

3) той търси свежа кръв на всяка цена, за да си осигури безсмъртие…

Но дали е точно така?

КОРЕНИТЕ. Всички изследователи на мита за вампиризма са единодушни по един въпрос — корените на легендата се таят дълбоко в миналото и античните митологии. Лами, вампири, таласъми, призраци и върколаци можем да намерим още в гръцката и римската митологии, в еврейската (Лилит)… където повечето от тези чудовища обичали да се засищат с кръв, особено с кръвта на малки дечица. Такива уродливи същества, надигнали се от гробовете, водени от гибелното желание да пият кръв, в малка или по-голяма степен се срещат във всички световни легенди и митове. Ала нямат почти нищо общо с типичния портрет на вампира такъв, какъвто днес го познаваме.

Всъщност, още през XI век започват да се носят разкази за мъртъвци, напуснали своите гробове и нападнали живи хора по широките друмища… Но едва през XIV век вампиризмът се разпространява в Европа и по-точно в Източна Европа. През XVII век суеверия, свързани с вампири, плъзват из Балканите, Гърция, източната част на Австро-Унгарската империя, Русия и по-рядко в Западна Европа. Естествено, тези вярвания имат своята социологическа почва още от времето на Ренесанса, когато направените тогава открития трудно ставали достояние до отдалечените кътчета на стария континент, особено до онези в неговите покрайнини, граничещи с Ориента. Още повече, че страните от Изтока до голяма степен избегнали жестоките чистки на Светата Инквизиция.