«Възпявам електрическото тяло!»

Баба!

Спомням си нейното раждане.

Ама чакай, ще кажете, никой не може да си спомня раждането на собствената си баба.

Да, но ние помним деня, в който тя се роди.

Просто ние — нейните внуци, плеснахме с ръце и тя се появи на бял свят. Тимоти, Агата и аз — Том, издигнахме ръце и ги стоварихме със страхотен трясък! Смесихме на едно място късчета и парченца, части и мостри, устройства и подправки, настроения и дестилации, които ще насочват стрелката на компаса й на север, за да ни разхлажда, или на юг, за да ни стопля и приютява; на изток и запад, за да ни развежда по безкрайния свят; които ще привлекат погледа й към нас, за да ни види вечер. Устните й щяха да ни пеят приспивни песни, ръцете й сутрин ще ни докосват, за да ни събудят.

Нашата баба, о, скъпа, прекрасна електрическа мечта.

Когато светкавиците на бурята прекосяват небето, правейки късо съединение сред облаците, името й блесва под клепачите ми. И до днес понякога чувам нейното цъкане и бръмчене над леглата ни в спокойния мрак. Тя обикаля като механичен призрак из дългите коридори на спомените, като рояк интелектуални пчели, зареяни след Призрака на отминаващото лято. И досега от време на време усещам усмивката, която съм научил от нея, отпечатана на бузите ми в три часа през дълбоката нощ…

Добре де, добре де, ще извикате вие, какво по-точно стана в деня, когато се роди вашата проклета, прекрасна и страхотно любеща баба?

Беше през седмицата, когато светът свърши…

Майка ни почина.

Един късен следобед черната кола изхвърли баща ни и нас тримата на собствения ни бурен остров. Спряхме, загледани в тревата, и помислихме:

Това не е нашата трева. По нея още се търкаляха стиковете, топките и възклицанията, тъй както си бяха паднали преди три дни, когато татко дойде на поляната препъвайки се, заекващ от новината. Там бяха и летните кънки на едно момче — моите, което никога вече нямаше да бъде малко по същия начин. Да, там на стария дъб висеше и досега въжената люлка, но Агата се страхуваше да се качи. Можело да се скъса. Можело да падне.

А къщата? О, господи…