«Искам да ме мразиш»

Не зная дали сънувах или просто не можех да намеря логика в реалността… Картината бе ясна в съзнанието ми като откъс от добре известен филм, а мъката от подтиснатите чувства ме изцеждаше.

Това беше картина на нещо отвъд. Не можеше да се сравни със случка от света, който всички познаваме. И все пак, в мен тлееше убеждението, че някъде — пък било то и на светлинни години оттук — това израждане на емоцията можеше да се пипне с пръст.

Очите ме боляха и непрекъснато сълзяха от силния вятър, който бършеше страните ми, а кожата отдолу съхнеше. Все едно, че я чувах как се пука, цепнатините се пълнеха със сърбящ прахоляк. Мъчех се да игнорирам несгодите, докато вървях из голото мъртво поле. В далечината виждах целта си: дребна схлупена къщурка с клюмнал комин отгоре — приличаше ли на отсечена глава? Не се опитвах да си отговоря. Погледът ми шареше по розовия фон зад постройката. Там бе избягало слънцето преди броени минути и това бе довело студения вятър и пълзящия мрак, който ме настигаше… Ала аз не бях сам — в тъмното се утешавах с моите спътници. До мен вървяха приятелите ми — странни, омърлушени подобия на индивиди. Те почти не обелваха дума, просто вървяха и хрущенето под краката им бе единствената реч. Придружаваха ме към гарата. Да, онази барачка в далечината… От там скоро щеше да мине влак. Щеше да ме вземе и с него щях да отплавам към планините. Там имаше тунели, но аз не се боях, защото често хората, влизайки в една дупка, всъщност излизат от друга. Аз вече бях в дупка — вътре бе тясно, душно, но мисълта, че отивам към гарата, а приятелите ми ме изпращат, ми даваше сили.

Те не разговаряха с мен, но аз не им се сърдех, защото поведението им беше обяснимо: бях опечален и те не ме разсейваха в скръбта ми. Носех в ръце две чанти — едната със символичните ми вещи, а другата с трупа на моя дядо. Той не тежеше. Никак. Беше като вейка. Когато умря съвсем бе залинял горкичкият. Сега го бях свил като станиол и грижливо бях положил останките му в сака. Плачех, но не знаех защо… Причината може би беше невъзможността да намеря границата между омразата и силната обич.

Вятърът бе груб, досаден и чупеше от очите ми мръсни сълзи. Но те бяха безвкусни и се стичаха една по една в механична последователност.

Вървях и си мислех. Сигурен бях, че съм пропуснал да се сбогувам с някого. Със скъп човек. А кой можеше да е той? И…

„… тогава телефонът звънна…“