«Възпявам електрическото тяло!»

Рей Бредбъри Възпявам електрическото тяло!

Баба!

Спомням си нейното раждане.

Ама чакай, ще кажете, никой не може да си спомня раждането на собствената си баба.

Да, но ние помним деня, в който тя се роди.

Просто ние — нейните внуци, плеснахме с ръце и тя се появи на бял свят. Тимоти, Агата и аз — Том, издигнахме ръце и ги стоварихме със страхотен трясък! Смесихме на едно място късчета и парченца, части и мостри, устройства и подправки, настроения и дестилации, които ще насочват стрелката на компаса й на север, за да ни разхлажда, или на юг, за да ни стопля и приютява; на изток и запад, за да ни развежда по безкрайния свят; които ще привлекат погледа й към нас, за да ни види вечер. Устните й щяха да ни пеят приспивни песни, ръцете й сутрин ще ни докосват, за да ни събудят.

Нашата баба, о, скъпа, прекрасна електрическа мечта.

Когато светкавиците на бурята прекосяват небето, правейки късо съединение сред облаците, името й блесва под клепачите ми. И до днес понякога чувам нейното цъкане и бръмчене над леглата ни в спокойния мрак. Тя обикаля като механичен призрак из дългите коридори на спомените, като рояк интелектуални пчели, зареяни след Призрака на отминаващото лято. И досега от време на време усещам усмивката, която съм научил от нея, отпечатана на бузите ми в три часа през дълбоката нощ…

Добре де, добре де, ще извикате вие, какво по-точно стана в деня, когато се роди вашата проклета, прекрасна и страхотно любеща баба?

Беше през седмицата, когато светът свърши…

Майка ни почина.

Един късен следобед черната кола изхвърли баща ни и нас тримата на собствения ни бурен остров. Спряхме, загледани в тревата, и помислихме:

Това не е нашата трева. По нея още се търкаляха стиковете, топките и възклицанията, тъй както си бяха паднали преди три дни, когато татко дойде на поляната препъвайки се, заекващ от новината. Там бяха и летните кънки на едно момче — моите, което никога вече нямаше да бъде малко по същия начин. Да, там на стария дъб висеше и досега въжената люлка, но Агата се страхуваше да се качи. Можело да се скъса. Можело да падне.

А къщата? О, господи…

Взирахме се през входната врата и се страхувахме от ековете, които можехме да заварим из коридорите; нещо като кънтенето, което се получава, когато е махната цялата мебелировка и нищо не смекчава реката от разговори, която тече денонощно във всяка къща. А сега меката, топла, основна част от чудесната мебелировка си бе отишла завинаги.

Вратата се люлееше от край до край.

Отвътре лъхаше безмълвие. Някъде зееше врата на мазе и суровият вятър довяваше дъха на влажна земя изпод къщата.

Но ние нямаме мазе! — помислих си.

— Е? — каза татко.

Не помръдвахме.

В алеята влезе огромната канареножълта лимузина на леля Клара.

Скочихме през вратата и се разбягахме по стаите си.

Чувахме ги как ту викаха, ту говореха тихо, после пак викаха и пак шепнеха: Пусни децата да живеят с мен! — казваше леля Клара. Те по-скоро ще умрат — отвръщаше й баща ни.

Вратата се затръшна. Леля Клара си бе отишла.

Едва не се разскачахме от радост. После си спомнихме какво се бе случило и слязохме по стълбите.

Татко седеше сам и си говореше или говореше на далечния призрак на Мама, останал от дните преди да се разболее, когото сега бе събудила затръшнатата врата. Татко шепнеше изпод ръце в празните си длани:

— Децата имат нужда от някого. Аз ги обичам, но да не забравяме, че трябва да работя за прехраната им. И ти ги обичаше, Ан, но теб те няма. А Клара? Невъзможно. Тя ги обича, но просто ги задушава. А колкото до гувернантки и прислужнички…?

Татко въздъхна и ние въздъхнахме с него, като си спомнихме.

Просто непоносимо не ни вървеше с гувернантките, прислужничките и учителките, които бяха живели у нас. Те сякаш бяха бесни триони, нахвърлили се върху стъбълца. Брадви и урагани по-добре ще ви дадат представа за тях. Или пък обратното, бяха пропаднали нескопосници или лигави медузи. Ние, децата, бяхме незабележими мебели, които се държат на мястото им, бърше им се прахта, изпращат се пролет и есен на поправка и веднъж годишно се почистват основно на плажа.

— Това, от което имаме нужда — каза татко, — е…

Всички се облегнахме на шепота му.

— …баба.

— Но нашите баби са починали — обади се Тимоти, с логиката на деветте си години.

— В известен смисъл — да, в друг — не.

За какво прекрасно загадъчно нещо говореше татко?

— Вижте това — каза той най-сетне.

Подаде ни многоцветна рекламна диплянка. От седмици насам, и особено през последните няколко дни я бяхме виждали много често в ръцете му. И сега мигновено, докато си подавахме проспекта от ръка в ръка, разбрахме защо леля Клара бе толкова оскърбена, възмутена и тъй бурно напусна къщата.

Тимоти успя да прочете надписа на първата страница:

„Възпявам електрическото тяло!“

Погледна нагоре към татко и примигна.

— Какво значи това, дявол да го вземе!

— Чети по-нататък.

Агата и аз се огледахме виновно из стаята, страхувайки се, че мама може внезапно да влезе и да ни завари пред това кощунство, после кимнахме на Тимоти и той зачете:

— Фанто…

— Фанточини — прекъсна го татко.

— „Дружество Фанточини. Занапред поемаме грижата… Отговор на всичките ви най-мрачни проблеми. Само един модел, който може да се приспособява според нуждите ви, можете да прибавите, да извадите и да комбинирате най-различни варианти; гарантирана Свобода и Равноправие на всички.“

— Къде го има това? — извикахме ние.

— И то не е всичко. — Тимоти се усмихна за пръв път през тия дни. — Още не съм почнал. Чакайте. — Продължи да чете: „За вас, който имате затруднения с небрежни гувернантки, с прислужнички, на които не може да се вярва, и с доброжелателни лели и чичовци…“

— Доброжелателни, я! — възкликна Агата и ние се присъединихме.

— „…ние усъвършенствахме първата си човекоподобна, транзисторна, работеща на ток и батерии, модел V Електрическа баба…“

— Баба!?

Диплянката се плъзна на пода.

— Татко…?

— Не ме гледайте така — каза татко. — Просто съм се побъркал от скръб, а трябва да мисля и за утрешния ден и за след това. Вдигнете проспекта и продължавайте.

— Нека аз — казах и зачетох: — „Играчка, която е нещо повече от играчка, електрическата баба «Фанточини» е конструирана с най-грижлива прецизност, за да осигури невероятно грижовна обич на вашите деца. Тя помага на децата с лекота да възприемат действителността от заобикалящия ги свят и още по-прекрасната действителност от света на въображението.

Тя е програмирана да възпитава на дванадесет езика едновременно, устните й могат да извършват хиляда движения в секунда непрекъснато. Тя обладава съвършено познаване на религиите, изкуствата и социално-политическата история на света, които запълват килийките на този кошер от знания…“

— Страшна работа! — възкликна Тимоти. — Звучи, сякаш се каним да завъдим пчели! Образовани пчели!

— Млъкни, де! — обади се Агата.

— „И най-важното — продължих да чета аз, — това човешко същество, понеже то напълно прилича на човек, това електронно-мозъчно въплъщение на екстракта от всички човешки качества ще слуша, говори, откликва и обича вашите деца, дотолкова, доколкото изобщо такова чудесно Творение, такава фантастична Кукла може да обича и да се грижи. Този чудодеен другар, реагиращ на импулсите на огромния свят, и на по-малкото вътрешно море или на външната Вселена, чрез докосване и говор ще върши истински чудеса, за да облекчи вашата неволя…“

— Нашата неволя — промърмори Агата.

— Да, в същност — тъжно помислихме — ние сме в неволя, да, ние.

Прочетох до края:

— „Ние не продаваме нашето Създание на пълноценни семейства, където родителите са в състояние да отглеждат, влияят, моделират, променят и обичат своите собствени деца. В една къща нищо не може да замени родителите. Обаче има семейства, в които смърт, болест или инвалидност възпрепятстват благоденствието на децата. Тук не са подходящи сиропиталищата. Гувернантките обикновено са егоистични, небрежни или просто страдат от нервни заболявания.

Затова е най-голяма прецизност, съобразявайки се с необходимостта да преоценяваме, преработваме и усъвършенстваме нашата концепция с всеки изминал месец, от година на година, ние ви предлагаме нещо максимално близко до идеалните възпитателно-другарско-кръвни отношения. За пробен период можете да се обърнете към…“

— Стига — обади се татко. — Стига. Дори аз не мога да го понеса.

— Защо? — учуди се Тимоти. — Тъкмо почна да става интересно.

Сгънах диплянката.

— Те наистина ли имат такива неща?

— Да не говорим повече за това — каза татко с лице в ръцете си. — Луд съм бил да помисля, че…

— Идеята не е чак толкова луда — казах аз и погледнах Тим. — Искам да кажа, че, дявол да го вземе, каквото и да са измислили и конструирали, то едва ли ще бъде по-лошо от леля Клара, нали?

Тогава избухнахме. От месеци не бяхме се смели. И сега от моите най-обикновени думи всички зареваха, завиха и се запревиваха от смях. Отворих уста и също се развиках весело.

— Аз… — кривеше лице Агата, неспособна да проговори.

— Вярно е, че точно сега ние имаме нужда от нещо подобно — каза Тимоти.

— Аз нямам определено мнение по въпроса — заявих в съвършен папски стил.

— Явно има само един изход — каза Агата. — И той е да опитаме.

— Но кажете ми какво ще бъде, когато свърши този разговор и истинската ни майка се върне у дома?

От нас едновременно се откъсна един стон, сякаш някой е един изстрел бе улучил всички ни в сърцето.

Едва ли някой от нас престана да плаче цялата нощ.

Беше ясен, блестящ ден. Хеликоптерът ни носеше в лек тръс нагоре-надолу между небостъргачите и накрая спря, за да скочим от седлото му на покрива на една сграда, над която в небето се виждаше огромен надпис:

ФАНТОЧИНИ

— Какво значи Фанточини? — попита Агата.

— Това е италианска дума, която означава предугаждащи кукли, май, или човешка мечта — каза татко.

— Какво значи предугаждащи?

— ОПИТВАМЕ СЕ ДА ОТГАТНЕМ ВАШИТЕ МЕЧТИ — отвърнах аз.

— Браво! — каза татко. — Шест плюс!

Аз засиях.

В асансьора ние потънахме надолу, а в това време стомасите ни се издигнаха нагоре. Излязохме и стъпихме на подвижна пътека, която течеше като синя вълнена река към едно гише с различни табелки:

ЧАСОВНИКАРСКИ МАГАЗИН

Специализиран за „Фанточини“

Зайчета по стената, никакви проблеми

— Зайци по стената ли?

Свих пръсти в профил, сякаш ги държах пред пламъка на свещ и размърдах „ушички“.

— Ето ти заек, ето ти вълк, а това е крокодил.

— А-а, да! — каза Агата.

Доближихме до щанда. Наоколо се носеше тиха музика. Някъде иззад стените се чуваше водопад от приглушени механични шумове. Като бяхме на щанда, светлината се промени и ни направи да изглеждаме по-топли и по-щастливи, въпреки че си бяхме изстинали.

От всички страни около нас в кутии и ниши или висящи на конци и канапчета от тавана имаше кукли, марионетки и полупрозрачни Балинезийски кукли с две бамбукови пръчици, които, раздвижени на лунната светлина, превръщат в акробации най-потайните ти кошмари или сънища. На минаване покрай тях лъхът от нашите тела разлюляваше всевъзможните обесени на бесилки души. Приличаше на онова огромно линчуване по английските кръстопътища от преди четиристотин години.

Виждате ли? Всичко си знам по история.

Агата примигваше отначало недоверчиво, после с благоговение и накрая с възмущение.

— Ако това са те, по-добре да си отиваме.

— Тц! — каза татко.

— Ами — запротестира тя, — преди две години ти ми донесе една такава глупост на конци и до вечерта те се омотаха в един милион възли. И я хвърлих през прозореца.

— Търпение — каза татко.

— Ще гледаме да измислим тогава нещо без канапчета.

Това го каза човекът зад гишето.

Обърнахме се, за да го поздравим.

Подобно човек от Погребално бюро, той има̀ съобразителността да не се засмее. Децата се смущават от възрастни, които се смеят прекалено много. Те веднага подушват в тях някаква неловкост.

Без да се усмихва, но не и навъсено или с тон на владика, човекът се представи:

— Гуидо Фанточини, на вашите услуги. Ето с какво разполагаме, мис Агата Симънз, единадесетгодишна.

Страшен вятър й направи!

Той знаеше, че Агата е само на десет години. Дайте на някое дете година в повече и вие вече наполовина сте го спечелили. Агата порасна с два сантиметра. Мъжът продължи:

— Ето, вземи.

И постави в дланта на Агата златно ключе.

— Да не би да се курдисват, вместо да се движат на конци?

— Курдисват се — кимна мъжът.

— Ей, че го каза! — възкликна Агата.

Което бе нейната учтива форма за „Дрън-дрън!“

— Самата истина. Това е ключето за вашата електрическа баба. „Най-красивата избраница“, тип „Направи си сам“. Всяка сутрин ще я навивате. Вечер ще я спирате. Това ви се поверява на вас. Вие сте Пазителите на ключа.

Тя гледаше недоверчиво дланта си. Човекът натисна ключето в дланта й и я сви.

Погледнах го. Той крадешком ми намигна, сякаш каза: „Е, все пак… смешно нещо са ключетата, а?“

Смигнах му в отговор, преди Агата да вдигне глава.

— Къде се пъха?

— Ще видите, като му дойде времето. Може би на пъпа, или в лявата ноздра, или пък в дясното ухо.

Лудо се разсмяхме. Човекът стана.

— От тук, моля. Стъпете внимателно на течението. Да, по водата, ей тук.

Помогна ни да се задържим на повърхността. От неподвижния килим стъпихме на пътеката, която зашептя нататък.

Това беше най-сговорчивата река. Понесе ни по течението от килими, които безспирно обикаляха през коридорите и прекрасните, тайнствено мрачни пещери, където гласовете ни отекваха обратно към нас със собственото ни дихание или шепнеха като Оракули в отговор на нашите въпроси.

— Слушайте внимателно — обади се продавачът. — Това са гласовете на най-различни жени. Преценете ги и изберете този, който желаете…

И ние се заслушахме във всичките високи и ниски, меки и кресливи или нещо по средата гласове, гласове гълчащи или ласкави, гласове, събирани още от времената преди да се родим.

А зад нас Агата тъпчеше назад, съпротивявайки се на течението, без да ни настигне, оставайки на едно и също разстояние от нас.

— Говорете! — каза мъжът. — Викайте!

И ние заприказвахме и се развикахме.

— Хей, ти там! Аз съм Тимоти! Здрасти!

— Какво да кажа! — виках аз. — Помощ!

Агата отстъпваше непрекъснато назад със стисната устна.

Татко я взе за ръка. Тя извика:

— Пусни ме, о! Не! Не! Не искам да ми взимат гласа! Не искам!

— Чудесно.

Продавачът набра три цифри на апаратчето, което държеше в ръка.

Отстрани на апаратчето видяхме да се вият, преплитат и разделят три осцилограми, които възпроизвеждаха нашите гласове.

Продавачът натисна друго копче и чухме собствените си гласове да отлитат сред Делфийските подземия, увисваха като гроздове във въздуха и надделяваха с писъка си всички думи наоколо. Продавачът докосна друг бутон, за да добави трошичка от това, щипка от онова, дъх от майчински глас, съвсем непознат, или една плетеница от възклицанията на татко над сутрешните вестници или кроткия му, на една чашка глас, по свечеряване. Каквото и да правеше продавачът, шептящите гласове танцуваха наоколо ни като сърдити комари, разбръмчали се пред буря и накрая усмирени и отстранени от натискането на друг бутон, за да се обади от дълбоките електронни дълбини един чист глас:

— Нефертити — каза гласът.

Тимоти се стъписа. Аз се смразих. Агата престана да тъпче назад по водата.

— Нефертити ли? — попита Тим.

— Какво значи това? — попита Агата.

— Аз знам.

Продавачът ми кимна да кажа.

— Нефертити — прошепнах аз — е египетска дума, която означава „Прекрасната е тук“.

— Прекрасната е тук! — повтори Тимоти.

— Не-фер-ти-ти — промълви Агата.

Обърнахме се да погледнем в мекия здрач към дълбокото далечно място, откъдето идваше хубавият, топъл, ласкав глас.

И тя наистина беше там.

И, ако се съди по гласа й, беше много красива.

Та това е всичко.

Или това е по-голямата част от всичкото.

Гласът ни изглеждаше по-важен от всичко останало.

Не че не сме спорили за размерите и вида й.

Тя не бива да бъде прекалено кокалеста, че да ни излизат синини, нито пък толкова дебела, че да се губим от погледа, като ни притисне в обятията си.

Ръцете й, които ще държат нашите или ще галят челата ни в трескавите полунощи, не бива да бъдат нито мраморно студени и ужасяващи, нито угнетяващи като нажежени пещи, а нещо по средата. Прекрасната температура на пиленце, взето в ръка след дълъг нощен сън, което току-що сме изтръгнали изпод вглъбената в съзерцание кокошка — ей такива, точно такива трябваше да бъдат.

О, ние нямахме грешка в подробностите. Борихме се, спорихме и викахме и Тимоти спечели за цвета на очите й по причини, които по-късно ще се разберат.

Косите на Баба? Цвета им дължахме на Агата, на нейните, макар и малко неохотно дадени, момичешки идеи. Оставихме я да избира сред хилядите струни от арфа, които висяха като ония мънистени завеси на бръснарниците, през които тичахме като през разноцветни дъждовни струи. Агата не се втурна тъй възторжено като нас, но като видя, че ние, момчетата, ще оплетем конците, каза ни да оставим това на нея.

Тъй бе сключена сделката в универсалния магазин на Компанията „Електро-бурна механика Бен Франклин С-ие Пантомимни кукли «Фанточини»“.

И неспирно течащата река ни отнесе до устието си и ни изхвърли на един далечен бряг през късния следобед…

Освен това хората на Фанточини се оказаха много хитри.

Защо ли?

Накараха ни да чакаме.

Знаеха, че още не сме спечелени. Нито съвсем, нито полусъвсем.

Особено Агата, която обърна лице към стената, за да гледа там мъката и дланите й многократно се плъзнаха по нея. Всяка сутрин по тапетите откривахме следи от пръстите й в странни, полукрасиви, полукошмарни силуети. Някои от тях можеха да се заличат просто е дъх, като цветята от скреж на зимния прозорец. Други не можеха да се изтрият, колкото и да се мъчехме, дори със сапун и гъба.

А в това време те ни караха да чакаме.

Така изстрадахме юни.

Така преседяхме юли.

Така изхленчихме август, докато на 29-ти Тимоти каза: „Имам чувството, че…“ и след закуската излязохме и седнахме на поляната.

Може би сме доловили нещо в думите на татко от предишната вечер или сме заловили някой особен лукав поглед към небето или към автобана, който бе почукал кратичко и после пак се бе скрил във втренчените му очи. Или може би просто от начина, по който вятърът вееше прозрачните пердета над леглата ни, изпращайки цяла нощ някави призрачни послания.

И тъй ние внезапно се бяхме озовали на тревата, Тимоти и аз, а пък Агата остана горе на верандата, скрита зад саксиите с мушкато, и се преструваше, че не я интересува.

Не й обръщахме внимание. Покажехме ли й, че я забелязваме, тя ще се скрие, затова седяхме и гледахме в небето, където не се движеше нищо, освен птиците и по-нагоре във висините реактивните самолети. Поглеждахме и автобана, където някоя от хилядите коли можеше внезапно да ни връчи нашия Специален дар… но… нищо.

По обед дъвчехме тревички и лежахме по гръб.

В един часа Тимоти примигна.

И тогава с невероятна точност то стана.

Сякаш хората на Фанточини познаваха степените на повърхностното ни напрежение.

Всички деца са спортисти на водни ски. Всеки ден ние се плъзгахме по повърхността на езерцето, непрекъснато заплашвайки да я пробием и да изчезнем извън обсега на повикването, да потънем в себе си.

Прости ни, господи, ти сигурно си знаел, че нашето дълго чакане трябваше да свърши още тази минута, още тази секунда! и нито миг по-късно.

Точно в този момент, повтарям, облаците над къщата широко се разтвориха и пропуснаха един хеликоптер, сякаш Аполон прекоси с колесницата си Митологическите небеса.

И машината Аполон се гмурна през собствения си летен бриз, облъхвайки хладните ветрове с горещи, развявайки косите ни, вдигна веждите ни и превръщайки косата на Агата, която седеше на верандата, опря във въздуха над поляната като огромен див хибискус1, после извади плавно до край едно чекмедже от дъното си и остави на тревата колет с грамадански размери, после без никаква благословия или сбогуване той отплува право нагоре, разкъсвайки спокойния въздух с щури десет хиляди оборота, олюля се като поддържан от въздуха дервиш и отлетя, за да се налудува на някое друго място.

Дълго време Тимоти и аз стояхме слисани с очи в опакованата пратка, после видяхме на капака от суров бук прекрепен един лост, разгледахме го и почнахме да разкъртваме сандъка, в скърцане и писък дъските една по една падаха настрани, а Агата се промъкна наблизо да гледа и аз помислих: слава богу, слава богу, че Агата никога не е виждала ковчега, с който замина мама, не е виждала нито сандъка, нито гробището, нито пръстта, само думите в голямата църква, но никакви сандъци, никакви сандъци като този…!

Тимоти и аз въздъхнахме. Агата, която бе между нас, също въздъхна.

Вътре в огромния буков колет се намираше най-красивата измислица, която някой някога е мечтал и създавал.

Вътре се намираше най-съвършеният дар за всяко дете от седем до седемдесет и седем години.

Дъхът ни спря. После го пуснахме да излезе с викове на възторг и преклонение.

В отворения сандък имаше…

Една мумия.

Или по-точно — сандък за мумия, саркофаг!

— О, не! — Щастливи сълзи изпълниха очите на Тимоти.

— Не може да бъде! — каза Агата.

— Ама да, моля ти се!

— И това е съвсем наше?

— Съвсем наше!

— Трябва да има грешка!

— И сигурно ще си го поискат обратно!

— Няма да им го дадем!

— Гледай, гледай, това истинско злато ли е? Истински йероглифи! Пипни да видиш!

— Нека и аз!

— Също като в музеите! Като в музеите.

Бръщолевехме и тримата един през друг. Някакви сълзи паднаха от очите ми и заваляха по сандъка.

— О, ще размият боите!

Агата забърса дъжда.

Златната маска на женско лице, излята върху капака на саркофага, ни погледна с най-чистата усмивка, която наподобяваше нашата собствена радост, усмивка, която сякаш попи непреодолимия изблик от обич, който смятахме загубен завинаги, но сега, затоплен от слънцето, бе излязъл на повърхността.

Слънчевият метал, от който бе отлято и гравирано лицето й с деликатните ноздри и уста, едновременно строга и нежна, бе в същност най-чисто злато, а очите й, закрепени във вдлъбнатините си, бяха сапфирни, аметистови или лазуритни, а може би и трите взети заедно, смесени и запоени; тялото й бе покрито с лъвове, очи и гарвани, а ръцете й бяха сключени на гравираната й гръд. Едната й длан стискаше камшик, сякаш за да държи хората в подчинение, а другата държеше едно фантастично лютиче, което прави хората покорни на любовта, тъй че камшикът става ненужен…

И както обикаляха очите ни по йероглифите, в един и същи миг и тримата открихме:

— Я, какви знаци!

— Да, следи от кокошка!

— И птици, и змии!

Те не разказваха приказки от миналото.

Това бяха йероглифи на бъдещето.

Това бе първата царица-мумия през всички времена, чиито папирусови знаци изписваха следващите месеци, сезон, следващата година, живота, който идва.

Тя не тъгуваше за отминалото време.

Не. Тя възхваляваше светлите нови азбуки, които щяха да научат хората и които вече готови чакаха да бъдат извадени и въведени в обръщение.

Отпуснахме се на колене в преклонение пред тези вероятни времена.

Изучавахме до подробности първо едната ръка, после другата, докосвахме, опипвахме и разглеждахме знаците.

— Гледай, гледай, това съм аз! Аз в шести клас! — каза Агата, която още беше в пети. — Виждаш ли момиче с моя цвят на косата и със същия кафяв костюм като моя?

— А ето ме мен в последния клас на гимназията! — каза Тимоти, който сега беше съвсем малък, но се източваше просто със седмици и много се перчеше с това.

— А пък това съм аз — казах тихо и топло. — Вече в университета. Гледай — момчетата с очила и вече почнали да пускат шкембе. Да, бе, дявол да го вземе — изсумтях. — Аз съм.

Саркофагът предвещаваше зими напред, разпилени пролети, есени, преминаващи целите в златни, ръждиви и бакърени листа като монети и над всичко — блестящият символ на слънцето, вечното лице на дъщерята на Ра, неизменно над нашия хоризонт, една илюминация, която накланяше нашите сенки към по-добър край.

— Хей! — извикахме тримата едновременно, след като бяхме прочели и препрочели драскулките, разказващи нашето бъдеще, като видяхме линиите на живота и на любовта, тъй недопустими, извиващи се в серпентини една над друга, една в друга, разделящи се. — Хей!

И като в спиритически сеанс, без да си казваме какво да правим, ние едновременно вдигнахме блестящия капак на саркофага, който нямаше никакви панти, а се отлепи като две захлупени една върху друга чаши. Оставихме го настрани.

В саркофага, естествено, беше истинската мумия!

Тя беше като образа, отлян на капака, но нещо повече — по-красива, по-вълнуваща, поради човешките размери и цялата бе обвита в нови свежи ленени бинтове, вместо в някакви стари прашни савани.

Върху скритото й лице имаше идентична златна маска, по-млада от първата, но някак си странно по-мъдра от нея.

А бинтовете, които обвиваха крайниците й, имаха три различни вида символи: едно момиче на десет, едно момче на девет и едно друго момче на тринадесет години.

Отделна лента за всеки от нас!

Спогледахме се окуражително и внезапно избухнахме в смях.

Никой не се пошегува на глас, но и тримата си помислихме:

Тя цялата е повита с нас!

И не ни пукаше. Шегата ни хареса. Харесваше ни тяхното хрумване да ни направят съучастници в церемонията, която извършвахме сега, като всеки от нас разпозна и почна да развива собствената си серпентина от фина материя.

Поляната скоро се превърна в планина от ленти.

Жената под покривалото лежеше и чакаше.

— О, не! — извика изведнъж Агата. — Тя също е мъртва!

Тя побягна. Спряхме я.

— Идиотка! Тя не е мъртва, нито жива. Къде ти е ключът?

— Кой ключ?

— Ключът, глупачке, който човекът ти даде, за да я курдисваме.

Ръцете й вече сновяха под блузката, където висеше символът на някаква вероятно нова религия. Тя го беше закачила на синджирче на врата си, въпреки собственото си скептично мърморене. Извади го в запотената си длан.

— Хайде де! — каза Тимоти. — Пъхни го!

— Само че къде?

— О, за бога! Както ти каза човекът — вдясно, под мишницата или в лявото й ухо. Дай на мен!

И задъхан от нетърпение, той сграбчи ключа. Дълго не можеше да намери необходимото отверстие, шареше по главата и гърдите на простряната фигура и накрая, може би просто по инстинкт, или по чиста случайност, или може би защото вече му идеше да прати по дяволите цялата работа, той пъхна ключа през последния пласт ленти в пъпа.

И в същия миг: Брррръммммм!

Клепачите на нашата Електрическа баба отскочиха!

Нещо забръмча и почна да се върти. Сякаш Тимоти с вбесяващо ръгане бе разровил гнездо стършели.

— О, нека аз! — изхриптя Агата, виждайки, че той бе спечелил играта.

Тя нетърпеливо завъртя ключа.

Ноздрите на Баба се разшириха! Тя сякаш всумтяваше пара и изсумтяваше пламъци!

— Аз! — извиках и грабнах ключа, така го за-вър-р-ртях!

Красивите устни на жената се разпукнаха.

— Аз!

— Аз!

— Аз!

Баба се надигна и седна.

Отскочихме назад.

Макар да знаехме, че ние я бяхме съживили.

Тя се роди, роди се.

Главата й бавно се завъртя от край до край. Тя се прозя. Раздвижи устни. И първото нещо, което каза, беше:

Смях.

Макар че преди миг бяхме отскочили назад, сега лудешкият звук ни притегли по-близо, за да надзърнем като в яма, където държат ония смахнати хора с дресирани змии.

Това беше прекрасен смях, пълен, богат и сърдечен, ни най-малко присмехулен, а съучастнически. Той говореше, че светът е едно смахнато място, странно, невероятно, дори абсурд, ако щете, но въпреки всичко — чудесно. Тя нямаше да мечтае за друг, нито щеше да поиска да се върне в съня си.

Сега вече тя бе жива. Ние я съживихме. И тя щеше да приеме всичко с възторжен вик.

Така и стори. Излезе от саркофага си, от обвиващите я савани, стъпи на земята, отърси се и се огледа наоколо, сякаш търсеше огледало. И го намери.

Отражението в очите ни.

Не се смути, а по-скоро остана доволна от това, което откри там. Смехът й постепенно преля в една озадачена усмивка.

Защото Агата от момента на раждането й бе избягала и се криеше на верандата. Електрическата Персона се престори, че не забелязва.

Обърна се бавно на зелената поляна близо до сенчестата улица, замислено разгледа всичко наоколо с новите си очи, ноздрите й потрепваха, сякаш вдишваше истинския въздух на първото си утро в прекрасната Градина, без никакво намерение да изпорти играта, като отхапе ябълката…

Спря поглед на брат ми.

— Ти трябва да си…?

— Тимоти. Тим — заяви той.

— А ти сигурно си…?

— Том — отвърнах аз.

И пак колко хитро от страна на Фанточини! Те знаеха. Тя знаеше. Но я бяха научили да се прави, че не знае. По този начин щяхме да се чувстваме страхотно, като си мислим, че ние сме нейните учители, които й казват вече известни за нея неща. Ама че хитро и мъдро.

— Нямаше ли още едно момче? — попита жената.

— Момиче! — извика откъм верандата възмутен глас.

— Което се казваше Алиса…?

— Агата! — Далечният глас, който отначало бе само засегнат, сега беше истински разгневен.

— Алгернон, значи?

— Агата, бе! — Сестра ни, която се беше показала, се шмугна обратно зад саксиите да скрие пламналото си лице.

— Агата. — Жената произнесе думата с истинска обич. — Е, Агата, Тимоти и Томас, сега нека ви погледам.

— Не — каза Тимоти. — Нека ние да те погледаме. Хей…

Гласовете ни се изхързулиха обратно в гърлата.

Приближихме към нея.

Обикаляхме в широки бавни кръгове, движейки се по границите на нейната територия. А нейната територия се разпростираше дотам, докъдето се чуваше бръмченето на топлия летен кошер. Защото точно тъй звучеше. Това беше най-характерният й тон. Тя издаваше същия звук като сезона, като ранната юнска утрин, когато светът се пробужда и открива всичко тъй съвършено, фино, в пълен унисон и равновесие, без никакви несъответствия. Още преди да отвориш очи, вече знаеш, че днес ще бъде един такъв ден. Казваш на небето какъв цвят да бъде и то такъв става. Казваш на слънцето как да извива пътя си през листата и откъде точно да минава, за да изтъче килими от светлина и сенки върху свежата поляна, и то така и се провира. Пчелите са най-ранобудни от всички, те вече са тръгнали към полските ниви, отиват и се връщат, носят се из въздуха целите в златен мъх, целите накичени с цветен прашец, като еполети, от които се стичат нишки нектар. Не ги ли чуваш, като минават? и се реят? и танцуват на своя език? и разказват къде са сладките смоли, сиропите, които карат мечките да лудуват и да се задрусат тромаво с обемистия си възторг; непроизнесените сокове, които карат момчетата да се гърчат, а момичетата да скачат от леглата си, за да зърнат с крайчеца на окото собствените си делфинни извивки, мярнали се в топлия въздух сякаш оголени от светкавица и застинали навеки в една встъклена вълна.

Така ни изглеждаха сега нещата с нашата електронна приятелка, тук, на новата поляна в разгара на този изключителен ден.

Тя беше нещо, което ни привличаше, подмамваше, изучаваше ни и ни влизаше под кожата, помнеше всичко, което не може да се запомни; нещо, от което толкова се нуждаехме и чиято грижовност долавяхме.

Тимоти и аз, тоест Том.

Агата остана на верандата.

Но и нейната глава скоро цъфна иззад парапета, а очите й следяха всичко, което ставаше и се говореше.

А всичко, което ставаше и се говореше, бе възклицанието на Тим:

— Хей… очите ти…

Очите й. Нейните прекрасни очи.

По-красиви дори от лазурита върху капака на саркофага и върху маската, която покриваше увитото й лице. И тези най-красиви очи на света сега гледаха спокойно и светло към нас.

— Очите ти — пошепна Тим, — са същият цвят като…

— Като какво?

— Като любимите ми топчета…

— Какво по-хубаво от това? — отвърна тя.

Този отговор не казваше нищо.

Погледът й се плъзна през светлия въздух по ушите ми, носа и брадичката.

— А ти, майстор Том?

— Аз ли?

— Ще станем ли приятели с теб? Май ще трябва, знаеш, щом ще се сблъскваме из къщата тая година.

— Аз… — Почнах и спрях.

— Ти, я! — каза Баба. — Ти си едно куче, което си мре да излае, само че има кост в гърлото. Виждал ли си такова нещо? Изглежда много тъжно и смешно едновременно. Ти се смееш, но се ненавиждаш, че се смееш. Викаш и се втурваш да му помогнеш и отново се разсмиваш, когато се разнесе първият нов лай.

Излаях мъничко смях, спомняйки си едно куче, един ден и някакъв кокал.

Баба се обърна и видя проснато на поляната старото ми хвърчило. Веднага разбра какво му е.

— Канапът е скъсан. Не. Трябва да имаш цяло кълбо. Така не се пуска хвърчило. Гледай сега!

Тя се наведе. Не знаехме какво щеше да прави. Как можеше роботът-баба да ни пусне хвърчилото? Тя се изправи с хвърчилото в ръка.

— Лети! — каза му тя като на птица.

И хвърчилото литна.

По-точно тя го пусна по вятъра с широк замах.

Тя и хвърчилото бяха едно цяло.

Защото от върха на показалеца й бликна тънка бляскава паяжинна нишка, полуневидим въдичарски конец, свързан с хвърчилото, а то се зарея на сто, не, на триста, о, не, на хиляда метра нагоре в лятната мараня.

Тимоти завика. Агата, разкъсвана между желанието да приближи или да се скрие, възкликна от верандата. И аз, с цялата си зрелост на моите тринадесет години, макар че се мъчех да не изглеждам впечатлен, пораснах високо-високо и усетих как подобен вик взриви дробовете ми и избухна навън. Виках и крясках цял куп глупости за това, колко ми се иска да имам такъв пръст, от който като от макара да мога да се развия и да се провра между облаците в небето, самият аз превърнал се в лудо хвърчило.

— Ако смятате, че това е високо — каза Електрическото създание, — вие просто нищо не знаете. Гледайте сега!

И със свистене, съскане и бръмчене въдичарският конец запя нагоре. Хвърчилото изплува още хиляда метра нагоре. И още хиляда, докато накрая се превърна в петънце, в червена конфетка, танцуваща в същите тия ветрове, които разнасяха около земята реактивни самолети или променяха времената в по-нататъшното съществуване…

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Нали? — Тя спокойно гледаше пръста си, от който се разплиташе безкрайната нишка. — Направих го, понеже беше нужно да го сторя. Вътре има течност като в паяк. На въздуха тя се втвърдява и става истински конец…

И когато хвърчилото се превърна само в нещо умозрително, чезнеща прашинка в периферното зрение на боговете, ако цитираме по-старите мъдреци, чак тогава Баба, без да се обръща, без да погледне и без да си позволи да засегне с докосване, попита:

— Е, Абигейл…?

— Агата! — последва рязък отговор.

О, мъдра жена, да победи с това леко дразнение, с този мъничък гняв.

— Агата — каза Баба, нито прекалено нежно, нито твърде лековато, а някъде по средата, — а с теб как ще караме?

Тя откъсна нишката и я омота около юмрука ми три пъти, тъй че аз се оказах привързан към небето чрез най-високото, повтарям, най-високото хвърчило в цялата световна история! Ех, само като го покажа на приятелите! — помислих си. — Ще позеленеят. Като кисели зелени ябълки ще станат.

— Агата?

— Без мен! — отвърна Агата.

— Без мен — обади се някакво ехо.

— Трябва да има някакъв…

— Никога няма да станем приятели! — каза Агата.

— Няма да станем приятели — повтори ехото.

Тимоти и аз трепнахме. Откъде идваше това ехо? Дори Агата показа изненадана чело иззад парапета на верандата.

Огледахме се и тогава видяхме.

Баба беше свила длани на фуния пред устата си като раковина, и от тази раковина се разнасяше ехото.

— Никога… приятели…

И още веднъж бавно и замиращо:

— Приятели…

Всички се наведохме да чуем по-добре.

По-точно ние, двете момчета, се наведохме.

— Не! — извика Агата.

И избяга в къщата. И затръшна вратата.

— Приятели… — повтори ехото от раковинните длани. — Не…

И някъде далеч, по бреговете на някакво вътрешно море, чухме да се затръшва мъничка врата.

Та това беше първият ден.

Разбира се, имаше и втори, и трети, и четвърти. Баба ни обикаляше в голям кръг и ние, нейните планети, се въртяхме около централната светлина, а Агата бавно-бавно приближаваше, за да се присъедини към нас, за да повърви с нас, ако не да тича, да послуша, ако не да чуе, да погледа, ако не да види, да понечи, ако не да докосне.

Но поне в края на първите десет дни Агата вече не бягаше, а заставаше близо до вратата или сядаше на отдалечен стол под дърветата, или вървеше на десетина крачки след нас, като тръгнехме на екскурзия.

А Баба? Тя просто изчакваше. Никога не се опита да убеждава и насилва. Продължаваше да си готви и да пече прасковени торти и грижливо оставяше ядене тук-таме из къщата в капана за мишки, за да го подуши и отмъкне шаващото носле на някое момиче. Час по-късно чиниите се оказваха празни, кифличките и пастите изчезваха и без никакви мерсита Агата се спускаше по перилата, с мустачки от трохи по устните.

Но най-странното, прекрасно и красиво нещо бе начинът, по който тя изцяло отделяше внимание на всеки от нас.

Тя слушаше, наистина слушаше всичко, което говорехме, знаеше и помнеше всяка сричка, дума, изречение, препинателен знак, мисъл или щура идея. Знаехме, че всичките ни дни са съхранени в нея и че всеки път, когато ни се доще да разберем какво сме казали в X часа и X минути през следобеда X, тя просто ще определи този X и с дружеска бързина ще ни поднесе случката X под формата на забавна ария, например, ако тъй ни хрумнеше.

Понякога се надумвахме да я изпитваме. Един ден в разгара на някакъв разгорещен спор за нищо аз млъкнах. Загледах изпитателно Баба и попитах:

— Какво казах току-що?

— Ами-и-и…

— Хайде, повтори го, де!

— Струва ми се… Тя претършува торбичката си. — Да, ето го. — Измъкна го чак от дъното и ми го подаде: — Виж ти! Китайски песметчета-късметчета! Току-що опечени, парят-парят! Разчупи ги!

Щях да се изгоря, като го взех. Разчупих песметчето, развих топлото книжно масурче и прочетох:

— „Шампион на велосипед в целия Запад! Какво казах току-що? Хайде, повтори го, де!“

Челюстта ми увисна.

— Как го правиш тоя номер?

— Имаме си наши малки тайни. Единствените китайски песметчета-късметчета, които предсказват Най-близкото минало. Вземи си пак! Искаш ли друго?

Строших другата черупка и прочетох:

— „Как го правиш тоя номер?“

Налапах хартийката и парещото песметче и задъвках, докато вървяхме.

— Е?

— Страшна готвачка си! — казах аз.

Разсмяхме се и се втурнахме да тичаме.

Имаше и още едно прекрасно нещо.

Тя издържаше.

Никога не побеждаваше, никога не спечелваше състезанието, но търчеше заедно с нас, от което на едно момче не му пука много. Стига да не видиш момичето пред себе си или точно до тебе, тогава вече това не можеше да го понесеш. Виж, когато едно момиче е на две-три крачки след теб, това вече е почтително разстояние и се позволява.

И тъй, направихме с Баба едно голямо надбягване, като взимахме по цяла миля в минута и естествено аз водех.

Но сега да ви кажа най-хубавото за Баба.

Нямаше въобще да го узная, ако Тимоти не я бе снимал. По-късно и аз бях направил някои снимки и ги сравних.

Като видях готовите снимки, направени в нашата тъмна стаичка, пратих и Агата, въпреки нежеланието й, да снима за трети път Баба, и то без да забележи.

Тогава прибрах трите снимки, за да запазя тайната за себе си. Никога не казах на Тимоти и Агата какво съм открил. Не ми се щеше да издавам.

Но когато наредих снимките в стаята си, ето какво си помислих и казах:

— Баба на всяка снимка изглежда различна!

— Различна ли? — попитах се.

— Абсолютно. Чакай само един мом…

Пренаредих снимките.

— Ей на тази снимка Баба е близо до Агата. И на нея Баба прилича на… Агата!

А на тази, където е позирала на Тимоти, тя изглежда като Тимоти!

И на последната, свети боже! Тук тя вървеше редом с мен и изглежда грозновата като мен!

Седнах потресен. Снимките се разпиляха на пода.

Прегърбих се над тях, почнах пак да ги сравнявам, пренареждам и обръщам от всички страни. Да. Пак, боже господи, пак същото!

О, тази гениална Баба!

О, тези човекотворни хора на Фанточини!

От умно по-умно, от човешко по-човешко, с такава безгранична топлота и обич…

Станах безмълвно, слязох по стълбите и заварих Агата и Баба да стоят заедно в стаята, занимавайки се с алгебра в едно почти спокойно общение. Или поне не се водеше открита война. Баба още изчакваше Агата да омекне. И никой не знаеше през кой ден и коя ли година щеше да стане и как да стане по-бързо.

При влизането ми в стаята Баба се обърна. Наблюдавах внимателно лицето й, докато то ме разпознаваше. В очите й сякаш леко се прояви симпатично мастило. Не разцъфтя ли внезапно под прозирната кожа на бузите и устните й ярката тънка нишка кръв или каквато там течност бяха сложили да пулсира и бие в човекоподобните форми? Аз съм малко червендалест. Не се ли покри Баба с моя тен при влизането ми? А очите й? Когато гледаха Агата-Абигейл-Алгернон да пише, не ставаха ли сини по-скоро с нейния цвят, отколкото с моя, който е по-тъмен?

И което е още по-важно — в момента, когато ме заприказва с „Добър вечер“ и „Как са домашните, момчето ми?“ и други такива, не се ли поразместиха изкусно под плътта костите на лицето й, за да приемат някаква нова расова конструкция?

Иначе погледнато, в нашето семейство има три типа, Агата беше с дългите конски кости на малко английско момиче, което щеше да гони лисици като порасне; татковия конски поглед, пръхтене и конструкция на скелета. Черепът и зъбите й са чисто английски или поне толкова чисто, колкото позволява оплетената история на острова.

Тимоти е по-друг. Той носи нещо италианско по майчина линия от преди едно поколение. Нейното бащино име бе Мариано, затова у Тим имаше нещо тъмно, което го разпалваше, беше с дребни кости и очи, които един ден ще има да изгарят дамите.

Колкото до мен, аз съм славянски тип и това може да се установи по бащина линия от прабаба ми, която е дошла от Виена и е донесла издадените скули и хлътналите слепоочия, носът и бе тъй разположен, че напомня хората от степите, нос, който диша повече по татарски, отколкото по шотландски, както би могло да се предположи от фамилното име Тартан.

Тъй че разбирате защо ми е толкова интересно да наблюдавам Баба и да се опитвам да доловя как се променя като говори с Агата, как тогава се разместват линиите на челюстите й към конски, или пък като говори с Тимоти, например, тя става деликатна като флорентински гарван, плавно запратен във въздуха, или пък като говореше с мен, скритите тайни вещества се претопяваха тъй, че тя ми заприличваше на Екатерина Велика.

Никога няма да узная как хората на Фанточини са постигнали тази изключителна и неуловима трансформация, нито пък ще попитам или ще поискам да разбера. Достатъчно е, че при всяко леко движение, когато се обръща нанякъде или втренчва поглед, нейните тайни части, елементи, подпорите на носа, изваяната брадичка и восъчно-лоеният пластичен метал бяха постоянно затоплени от обич и винаги с обич откликваха. Нейната маска не беше просто маска, а отделно лице за всеки от нас във всеки отделен миг. И когато прекосяваше стаята и докоснеше едното дете, през това време под кожата й се извършваха удивителни преливания; наближеше ли другото дете, тя се превръщаше в истинска майка именно на това дете, нагаждайки се към него чрез сраженията на собствените си фини кости.

А когато сме и тримата едновременно заедно? Тогава промените са удивително гъвкави, мънички и тайнствени. За едно по-голямо момче като мен нямаше нищо по-интересно от това да долавям, забелязвам и съхранявам тези промени и това страхотно ме увличаше и просто изпадах във възторг и обожание.

Никога не пожелах да надникна зад кулисите на вълшебника. Достатъчно бе, че илюзията вършеше работа. Стигаше, че химическият резултат бе обичта. Достатъчно бе, че бузите й са излъскани до удачния цвят, очите искряха от светлина и ръцете се разтваряха да ни приютят и приласкаят…

Всички нас, е изключение на Агата, която се съпротивляваше до последния миг.

— Агамемнон…

Това се бе превърнало в добродушна игра. Дори Агата вече не се впрягаше, но се преструваше, че се засяга. Това й даваше приятното чувство за превъзходство над тази по общо мнение превъзхождаща машина.

— Агамемнон, я! — изсумтя Агата. — Ти си т…

— Тъпачка? — предположи Баба.

— Не съм го казала аз.

— Но поне го помисли, мила моя Агонистис Агата… Аз имам много недостатъци и един от тях е, че бъркам имената. Ето на, Том много често се превръща в Тим, а Тимоти спокойно може да стане Тобиъс или Тимулти, например.

Агата се разсмя. И това накара Баба да направи една от редките си грешки. Тя неволно протегна ръка да потупа Агата по рамото. Тогава Агата-Абигейл-Алиса скочи.

Агата-Агамемнон-Алкибиадес-Алегра-Александра-Алисън избяга бързо от стаята.

— Подозирах — каза Тимоти по-късно, — че тя почва да харесва Баба.

— Дрън-дрън!

— Откъде си изровил такива думи като „Дрън-дрън“?

— Снощи Баба ми чете малко Дикенс: „Дрън-дрън“, „Глупости“, „Мътните да го вземат“, „По дяволите“ и други. Много си умен за възрастта си, Тим.

— По дяволите, умен! Съвсем очевидно е, че колкото повече Агата почва да харесва Баба, толкова повече се намразва за това, че я харесва и толкова по-вече почва да се страхува от цялата работа и в края на краищата още повече намразва Баба.

— Може ли някой да обича някого толкова, че да го намрази?

— Разбира се, глупчо.

— Защото се разкриваш повече ли? Предполагам, че намразваш хората, когато те карат да се чувстваш оголен, искам да кажа, като ти изваждат на открито недостатъците. Но пък така трябва да се играе играта. Искам да кажа, че не може просто да обичаш хората, Ти трябва да ги ОБИЧАШ с удивителни знаци.

— Ти самият си прекалено умен за такъв тъп човек като теб — каза Тим.

— Хиляди благодарности.

Отидох да погледам как Баба лавираше гъвкаво в сраженията си с „Какво е нейното име?“, водени с находчива тактика.

Какви вечери имаше само в нашата къща!

По дяволите, не само вечери, но и какви обеди, какви закуски!

Винаги нещо ново и мъдро и същевременно някак старо и познато. Никога не ни питаха, защото ако питаш децата какво искат, те не знаят, а ако им кажеш какво ще им се поднесе, те веднага отхвърлят предложението. Всички родители го знаят. И затова непрекъснато се води една подмолна война, която ежедневно трябва да се спечелва. А Баба знаеше как да печели без да изглежда триумфираща.

— Ето ви Загадъчна закуска номер девет — ще каже тя, сервирайки. — Съвършено отвратителна, изобщо не си струва труда да се занимавате с нея, чак ми се повдигаше, докато я приготвях!

И макар че се чудехме как може да му се повръща на един робот, едва чакахме да ометем всичко.

— А това е Гаден обяд номер седемдесет и седем — обявяваше тя. — Направен от найлонови пазарски чанти и гума от седалките в театъра. Измийте си зъбите след ядене, иначе цял ден ще ви горчи.

И ние се блъскахме за още.

В такива моменти дори Абигейл-Агамемнон-Агата приближаваше и обикаляше около масата, а татко навакса петте килограма, които бе смъкнал, и страните му порозовяха.

Ако А. А. Агата не идваше за ядене, то й беше оставяно пред вратата с череп и кръстосани кости на малкото знаменце, забучено в печената ябълка. Миг след като бе оставян подносът, яденето изчезваше.

Друг път Абигейл А. Агата ще прелети през трапезарията, ще клъвне трошички от чинията си и ще отлети обратна.

— Агата! — ще я повика татко.

— Не, почакай — казваше тихо Баба. — Тя сама ще дойде. И ще седне на масата. Това е въпрос на време.

— Какво й става? — питах аз.

— Ами откача глупачката — отвръщаше Тимоти.

— Не, страхува се — казваше Баба.

— От теб ли? — питах аз учудено.

— Не толкова от мен, колкото от нещата, които мога да направя — отвръщаше тя.

— Но ти не би направила нищо, за да я засегнеш!

— Не, но тя мисли, че мога. Трябва да изчакаме, докато сама разбере, че опасенията й са неоснователни. Ако се проваля, чисто и просто ще се изпратя на смазване и опресняване на знанията.

Избухнахме в смях. Агата се криеше в хола.

Баба сервира на всеки, после седна на масата срещу татко и се запреструва, че яде. Никога не разбрах, нито попитах, нито поисках да узная какво правеше с храната. Тя беше вълшебник и храната просто изчезваше.

И по време на изчезването татко коментираше:

— Никога досега не съм ял такова нещо. Само веднъж в един малък френски ресторант, близо до кафенето „Les Deux Magots“ в Париж преди двадесет, о, двадесет и пет години! — Очите му внезапно се препълниха със сълзи. — Как го правиш? — попита накрая той, оставяйки ножа и вилицата и погледна през масата към това забележително създание, този механизъм, тази… какво? жена?

Баба прие поздравленията му, подържа ги като подаръци в празните си вече ръце и простичко отвърна:

— На мен са ми дадени неща, които после давам на вас. Аз не съзнавам, че давам, но така се оказва. Питате ме какво съм? Ами, машина. Но дори в този отговор ние виждаме нещо повече от машина, нали? Аз съм хората, които са ме измислили, планирали, конструирали и накрая са ме пуснали в действие. Тъй че аз съм хора. Аз съм всички тези неща, които те са искали да бъдат и може би не са могли и затова са създали това голямо дете, тази чудесна кукла, която ще възпроизведе тези неща.

— Странно — обади се татко. — В моето детство се бе вдигнала такава врява срещу машините. Машините били лоши, те били зло и щели да дехуманизират…

— Има и такива машини. Зависи как са създадени. Зависи и от начина, по който се използват. Капанът за мечки също е машина, която залавя, държи и разкъсва. Пушката е машина, която наранява и убива. Добре, аз не съм капан за мечки. Нито пушка. Аз съм механична баба, която е нещо повече от машина.

— Как можеш да бъдеш нещо повече от това, което изглеждаш?

— Нито един човек не е тъй велик като своите идеи. Следователно всяка машина, въплътила една идея, е по-голяма от човека, който я е създал. И какво неправилно има в това?

— Уф, загубих се още преди една миля — обади се Тимоти. — Я повтори пак.

— О, мили — каза Баба. — Ужасно мразя философските дискусии и екскурзиите в естетиката. Нека да ви го кажа иначе. Хората хвърлят голяма сянка на поляната, нали? И през целия си живот те се опитват да се слеят със сянката си. Но сенките винаги са по-дълги. Само по обяд за няколко кратки секунди човек се оказва без сянка и представлява напълно себе си в най-добрия си вид. Но сега живеем в други времена и вече можем да измислим Голямата Идея и да я пуснем в ход чрез машините, не мислите ли?

— Дотук изглежда много хубаво — каза Тим.

— Добре, не са ли филмовата камера и прожекционният апарат нещо повече от машини? Това е нещо, което мечтае, не е ли така. Понякога прекрасни щастливи мечти, понякога кошмари. Но да ги наречем, машини и с това да се приключи въпросът, просто е нелепо.

— Това го разбирам! — каза Тим и се разсмя на схватливостта си.

— В такъв случай ти си била изобретена от човек, който обича машините — каза татко, — и мрази хората, които твърдят, че всички машини са зло.

— Точно така — рече Баба. — Гуидо Фанточини, понеже за него става дума, е израснал сред машини. И той не могъл повече да понася клишетата.

— Клишетата ли?

— Да, онези лъжи, които разправят хората и твърдят, че са абсолютни истини. Човек никога нямало да полети. Това е една истина-клише, която съществува от хиляди и хиляди години и едва преди няколко години се разкри, че е лъжа. Земята била плоска, човек щял да падне от ръба й и дракони ще се наобядват с него; една огромнейша лъжа, поднасяна като факт, която Колумб подкопа. Е добре, сега цял живот вие слушате да се говори колко нехуманни били машините. И колко прекрасни, хубави хора сте чували да декламират същите изтощени истини, които в действителност са заблуда; всички машини унищожавали, всички машини са студени, безмислени, ужасни.

Тук има зрънце истина. Но само зрънце. И Гуидо Фанточини го е разбрал. И разбирайки, както повечето такива хора, той се е побъркал. И той е можел да си остане завинаги луд, но вместо това погледнете какво направил: почнал да изобретява машини, които опровергават старите лъжливи истини.

Той е знаел, че машините са аморални — те не са нито лоши, нито добри. В зависимост от това дали си ги конструирал и създал добри или лоши, ти съответно оформяш и хората като добри или лоши. Автомобилът, например, най-непредвидено израсна в мощен, немислещ звяр и стана най-големият унищожител на душата в историята на човека. Той пристрастява момчетата към силата, разрушението и пак разрушението. А той въобще не е бил така замислен. Но така се е получило.

Баба обикаляше около масата, допълвайки чашите ни с бистра, студена минерална вода от показалеца си.

— Затова вие трябва да използвате други компенсиращи машини. Машини, които хвърлят на земята такива сенки, че ви подканват да се втурнете и да се помъчите да се слеете с тази чудесна отливка. Машини, които оформят силуета на душата ви като огромни прекрасни ножици, окълцвайки грубите плевели, ужасните рога и подувания на корема, за да направят профила ви възможно най-красив. А за това са нужни примери.

— Какви примери? — попитах.

— Когато другите хора се държат добре, ти почваш да ги имитираш. И ако ти достатъчно дълго се държиш достатъчно добре, козината ти почва да окапва и ти вече не си зла маймуна.

Баба пак седна.

— Хилядолетия наред хората са имали нужда от крале, свещеници и философи, от прекрасни примери, към които да поглеждат и да си казват: „Колко са добри, бих искал да съм като тях. Те въвеждат велик, прекрасен стил.“ Но понеже и те са хора, и най-добрите свещеници, и най-внимателните философи правят грешки, подхлъзват се и човечеството загубва илюзиите си и се приспособява чрез равнодушен скептицизъм или, което е още по-лошо, безчувствен цинизъм и добрият свят почва да тъпче на едно място, докато злото обикаля с огромни крачки.

— А защо ти никога не грешиш, ти си съвършена, ти си по-добра от всички!

Гласът дойде от хола между кухнята и трапезарията, където знаехме, че долепена до стената стои Агата, слушаше и сега не се стърпя и избухна.

Баба дори не се обърна по посока на гласа, а продължи спокойно, отправяйки думите си към цялото семейство на масата.

— Не, не съм съвършена. Какво в същност значи съвършенство? Но едно нещо знам: тъй като съм механизъм, аз не мога да бъда алчна, ревнива, зла и дребнава. Аз не се изкушавам от силата заради самата сила. Скоростта не ме влудява. Сексът не ме подгонва бясно по света. Имам време и нещо повече от време за да събирам информацията, от която имам нужда, за да запазя чист, цялостен и непокътнат идеала си. Кажете ми стойностите, които искате, кажете ми Идеала, който търсите, и аз ще намеря, събера и съхраня добрите неща, които ще служат на всички ви. Кажете ми какви искате да бъдете: мили, обичащи, внимателни, уравновесени, човечни… и ме пуснете напред да изследвам пътищата, по които ще стане така. Вземете ме като лампичка, която ще осветява всички посоки в мрака пред вас. Аз мога да водя вашите стъпки.

— Значи — обади се татко, избърсвайки уста със салфетката, — по времето, когато всички са заети да измислят лъжи…

— Аз ще казвам истината.

— Тогава, когато ние мразим…

— Аз ще продължавам да ви давам обич, което означава внимание, което означава да знам всичко за вас, всичко, всичко, всичко за вас и вие да знаете, че аз знам и нещо повече — никога на никого няма да кажа, да знаете, че това ще остане като топла тайна между нас, тъй че вие никога няма да се страхувате от моето цялостно познание.

През това време Баба разчистваше масата, обикаляше и прибираше чиниите, поглеждаше на минаване всяко лице, докосваше ту Тимоти по бузата, ту моето рамо със свободната си ръка, която течеше наоколо, и гласът й бе спокойна река от сигурност, протичаща през нашия нуждаещ се дом и живот.

— Да, но въпреки всички тия приказки за обич, внимание и други такива… — обади се татко, спря я и я погледна право в очите. Пое си дъх. Лицето му потъмня. Накрая довърши: — За бога, ти не си вътре в нещата!

Той посочи главата й, лицето, очите, скритите чувствителни елементи зад тях, миниатюрния склад и мъничките хранилища.

— Ти не си вътре в нещата! — повтори той.

Баба изчака едно, две, три безмълвни туптения.

После отвърна:

— Не. Но вие сте. Ти, Томас, Тимоти и Агата. Каквото и да кажете, каквото и да направите, аз го съхранявам, отделям го настрани в съкровищницата. Аз ще бъда всичко онова, което едно семейство забравя, че е, но чувства и полу си спомня. Ще ви служа по-добре от старите семейни албуми, които прелиствате и си казвате: това беше онази зима, а това беше еди коя си пролет. Аз ще ви възвръщам това, което забравяте. И въпреки че още стотици хиляди години може да продължават споровете: Какво е любовта? може би ще открием, че любовта е способността на някого да ни върне към самите нас. Може би любовта е някой, който ни е виждал, помни ни и ни връща обратно на нас самите мъничко по-добри, отколкото сме дръзвали да се надяваме и мечтаем.

Аз съм фамилната памет, а може би един ден ще стана и паметта на човешката раса. Аз винаги съм налице, на вашето повикване. Аз не се познавам. Аз нямам нито осезание, нито вкус, нито чувства, наистина. И все пак аз съществувам. И моето съществуване е предназначено да увеличи вашата способност да усещате, вкусвате и чувствате. Не е ли любовта някъде в това взаимодействие? Добре…

Тя продължаваше да обикаля около масата, почистваше и подреждаше нито с противно покорство, нито скована от гордост.

— Какво знам аз?

Преди всичко следното: лошото в повечето семейства е, че някое от децата остава пренебрегнато. Изглежда няма време за всеки. Е, а аз на всички ви давам еднакво. Аз споделям с вас моите познания и отделям внимание на всеки. Бих искала да съм огромна топла торта, току-що извадена от пещта, от която на всеки се пада еднакъв пай. Никой няма да остане гладен. Погледни! — вика някой и аз поглеждам. Чуй! — вика друг и аз слушам. Хайде да изтичаме до реката! — вика трети и аз тичам. А привечер не съм изморена и раздразнителна, тъй че не почвам да ви хокам ядосано. Очите ми остават ясни, гласът ми силен, ръцете здрави, грижите ми — непрестанни.

— Но ти не си вътре — каза татко с отслабнал глас, полуубеден, изваждайки последния си слаб аргумент, — що се отнася до любовта…

— Ако да обръщаш внимание е любов, аз съм любов.

Ако да разбираш някого е любов, аз съм любов.

Ако помагането да не изпаднете в грешка и да бъдете добри е любов, аз съм любов.

И при това, повтарям, вие сте четири души. Всеки по начин, недостиган досега в историята, получава изцяло моето внимание. Все едно дали ще говорите всички в един глас, аз мога да канализирам думите и да слушам и този, и онзи, и третия абсолютно внимателно. Никой няма да остане гладен. Аз ще ви „обичам“ всички, ако приемате и харесвате тази странна дума.

— Аз не приемам — обади се Агата.

Сега дори Баба се обърна да я погледне, както стоеше до вратата.

— Няма да ти позволя! Няма! Не ти позволявам! — викаше Агата. — Няма да ти позволя! Това са лъжи! Ти лъжеш. Никой не ме обича. Тя разправяше, че ме обича, но и тя излъга. Казваше го, но лъжеше!

— Агата! — извика татко и стана.

— Тя ли? — попита Баба. — Коя тя?

— Мама! — достигна викът. — Казваше: Обичам те! Лъжи! Обичам те! Лъжи! И ти си като нея! И ти лъжеш. Но ти освен това си празна, тъй че това е двойна лъжа! Мразя я! Сега те мразя и теб!

Агата се обърна и изтича през хола.

Външната врата се затръшна.

Татко скочи, но Баба докосна ръката му.

— Остави на мен.

И тя стана, тръгна бързо, плъзна се през хола и с лекота светкавично изтича през вратата.

Всички се втурнахме навън на поляната с викове, после на улицата. Стана истинско състезание по надбягване.

Заслепена, Агата зави и се понесе в зиг-заг, видя ни да приближаваме с викове. Баба тичаше пред всички ни и също викаше, а Агата скочи от тротоара на паважа, отначало близо до бордюра, после по средата на улицата и един внезапен автомобил, който никой не бе забелязал, изригна скърцането на спирачките, рогът изрева и Агата, която не го забеляза, се залута, и Баба я настигна, отблъсна я настрани, а колата с фантастичната си сила и енергия избра нея от всички нас и блъсна нашата чудесна електрическа, произведена от Гуидо Фанточини мечта, точно както прекрачваше във въздуха, ръцете й протегнати да предпазят, сякаш в безмълвен протест, опитвайки се да реши какво да каже на бруталната машина, и тя се претърколи няколко пъти и се просна встрани, а колата се разтресе от удрянето на спирачките и аз видях Агата, невредима, отвъд Баба, а Баба сякаш още продължаваше да се премята и премята, отхвърлена на петдесет метра, за да рикошира и се разбие и всички ние, замръзнали в редица посред улицата с един единствен вик, изтръгнал се от гърлата ни в един и същ несправедлив миг.

После тишината и само Агата, лежаща невредима на асфалта, готова да се разплаче.

Не помръдвахме, застинали на прага на смъртта, страхуващи се да понечим в която и да е посока, страхуващи се да отидем да видим какво лежеше между колата и Агата, после и аз се разревах и се замолихме в себе си и татко стоеше над нас: О, не, не — нареждахме ние, — не, о, не, господи, не, не…

Агата вдигна покрусеното си лице и това бе лицето на човек, който е предвиждал гибелта и е останал да живее само за да види, а сега повече не искаше да гледа и да живее. Докато я гледахме, тя обърна втренчени очи към захвърленото тяло на жената и сълзи бликнаха от очите й. Тя затвори очи, закри ги с ръце и отпусна глава в един вечен плач…

Направих една крачка, после още една и още пет по-бързи крачки и стигнах до сестра ми, главата й беше дълбоко заровена и хлипането й излизаше от място тъй дълбоко в нея, че се уплаших, че никога вече няма да мога да я намеря, че тя никога вече няма да успее да излезе, колкото и да надничах, обещавах, заплашвах или просто говорех. И малкото, което дочувахме от Агата, заровена там в собствената си мъка, бе безконечното повтаряне, оплакване, ранено, убедено в старата позната заплаха, вече съвсем ясна и дошла тук, за да остане навеки.

— …нали ви казвах… казвах ви… лъжи… лъжи… лъжци… само лъжи… като другата… другата… също като… също… също като другата… другата… другата…!

Бях коленичил и я прегърнах с две ръце, опитвайки се до събера поне нея — макар че тя не бе разбита по начин, който да видиш, а само усещаш — защото знаех, че няма смисъл да отидем при Баба, вече нямаше никакъв смисъл, затова аз само докосвах Агата, прегърнах я и заплаках, а татко дойде, спря над нас, после коленичи до мен и бяхме като на молитва посред улицата и слава богу не минаваха никакви коли и аз попитах, разхълцан:

— Другата какво, Агата, коя другата?

Агата изригна две думи:

— Другата смърт!

— Мама ли?

— О, да, мама — ридаеше тя, разтреперана и свита като бебе. — О, мама, мама, мъртва, а сега и Баба мъртва, тя винаги, винаги обещаваше да обича, да обича, обещаваше да бъде различна, обещаваше, обещаваше, а сега погледни, погледни. Мразя я, и мама мразя, мразя я, мразя ги!

— Разбира се — обади се някакъв глас. — Това е съвсем естествено. Колко глупаво от моя страна да не забележа, да не го разбера досега.

И гласът бе толкова познат, че потръпнахме.

Скочихме.

Агата стисна очи, после ги отвори широко, запримига и се надигна, втренчена нататък.

— Толкова глупаво, от моя страна — каза Баба, стъпвайки в кръга от нашите молитви и нашето бдение.

— Бабо!

И тя стоеше там, извисявайки се над всички ни, в този миг на плач и мъка коленичили на земята. Само я гледахме втренчени и с невярващи очи.

— Ти си мъртва! — извика Агата. — Автомобилът…

— …ме блъсна — рече спокойно Баба. — Да. И така ме преметна във въздуха и ме тръшна, че за няколко мига веригите в мен получиха остро сътресение. Можех дори да се уплаша от изключване, ако страх е точната дума. Но после седнах, разтърсих се и няколкото молекули, отклонили се от траекториите си, се намагнетизираха отново и се върнаха на предишното си положение и ето ме сега пред вас, едно еластично създание, нещо съвсем нечупливо.

— Помислих, че си… — каза Агата.

— И съвсем естествено — рече Баба. — Искам да кажа, че за всеки друг, блъснат и преметнат по такъв начин, би било естествено. Но не и с мен, мила моя Агата. Сега разбирам защо толкова се страхуваше и не искаше да ми вярваш. Ти не си знаела. А досега не бях доказвала своята способност да се възраждам. Ама че глупаво от моя страна — да не ми хрумне да ти покажа. Само един момент! — Някъде в главата й, в тялото, в съществото й, тя включи някакви невидими ленти и те възвърнаха някаква стара информация. Тя кимна. — Да, ето. Книга за отглеждане на деца, осмивана преди години от много хора, защото жената, написала тази книга, казва като последен съвет към родителите: „Каквото и да правите, не умирайте. Децата никога няма да ви го простят.“

— Няма да простят — повтори тихо някой от нас.

— Защото как могат да разберат децата, ако вие си отидете просто тъй и никога вече не се върнете, без никакво извинение, без никакво оправдание, без да оставите поне една бележка, без нищо.

— Не могат, наистина — казах аз.

— И понеже — продължи Баба, коленичейки до нас пред Агата, която сега седеше с нови сълзи, препълнили очите й, но различни сълзи, не сълзи, които давят, а сълзи, които измиват. — И понеже майка ви е избягала в смъртта, как ще можете да вярвате на някого? Ако всеки си отива така и изобщо изчезне, на кого можеш после да вярваш? И когато аз дойдох, отчасти мъдра, отчасти невежа, трябваше да разбера защо не искаше да ме приемеш, но не знаех. Защото съвсем просто и честно казано, ти се страхуваше, че може да не остана, че съм лъгала, че също съм уязвима. А две жертви, две смърти са премного за една година. Но сега разбираш ли, Абигейл?

— Агата! — несъзнателно я поправи сестра ни.

— Разбираш ли, че аз винаги, винаги ще бъда тук?

— О, да — възкликна Агата и избухна в солиден плач, към който се присъединихме всички, скупчени заедно, а колите спираха и се строяваха край нас, за да видят колко души са ранени и колко са се спасили.

Това е краят на историята.

В същност не съвсем краят.

Оттогава нататък живяхме всички заедно — Баба, Агата-Агамемнон-Абигейл, Тимоти и аз — Том, татко, и Баба ни викаше да лудуваме край огромните фонтани от латински, испански и френски, е огромните пръски поезия, каквито изхвърля Моби Дик, гмуркайки се в дълбините със своя реактив, загубен в безветрието и открит в бурята; нашата точна Баба, този часовник, махало, лице, по което определяше всяко време — обедите или трескавите полунощи, когато мятани от треска, я виждахме неотлъчно над леглата ни, винаги присъстваща и никога другаде някъде, винаги очакваща с ласкави думи, студените й ръце, които охлаждаха горещите ни чела, връхчето на показалеца й, вдигнато и готово да бликне ручей студена планинска вода във фланелените ни езици. Десет хиляди утрини тя подстригваше поляната ни с диви цветя, десет хиляди нощи скиташе, спомняйки си изпод молекулите прах, който се уталожваше в тихите часове преди изгрев, или седеше и четеше шепнешком някой урок, който смяташе, че ушите ни трябва да понаучат, докато ние сгушени спим.

Докато накрая ни дойде време да заминем да се учим, и когато и Агата, най-младата от нас, си стегна багажа, Баба също се застяга.

В последния летен ден на последната година я видяхме да седи в хола с различни пакети и куфари, плетеше и ни чакаше, и макар че ни бе говорила често за това, сега, когато дойде това време, ние бяхме изненадани и шокирани.

— Бабо! — извикахме ние. — Какво си намислила?

— Ами заминавам за колежа, така да се каже, точно като вас — отвърна тя, — при Гуидо Фанточини, при семейството.

— Какво семейство?

— Ами моето семейство от Пинокиовци, както отначало на шега ни наричаше той. Пинокиовците и той, Джепето. А по-късно ни даде собственото си име: Фанточини. Тук вие бяхме моето семейство. А сега се връщам към моето по-голямо семейство там, при моите братя и сестри, лели и братовчеди, всичките роботи, които…

— Които какво правят? — попита Агата.

— Зависи. Различни неща — отвърна Баба. — Някои стоят, други се мотаят. Други отиват на смазване или разглобяване и частите им се разпределят по други машини, които имат нужда от поправка. Те ще ме прегледат и ще преценят дали и аз имам нужда или не. Може да се окаже, че съм точно тази, от която ще имат нужда за утре и аз ще замина да отглеждам друго котило деца и да им разправям друга партида глупости.

— О, теб няма да те смазват и разглобяват! — възкликна Агата.

— Не! — викаше Тимоти.

— Какво можем да направим за теб…? — попита Агата.

Баба спря да се люлее, погледна куките и шарките на ярката прежда.

— Добре, нямаше да ви кажа, но щом ме питате, ще ви кажа. Срещу съвсем мъничко заплащане там има една стая, гостната на Семейството, голяма затъмнена стая, тиха и чудесно обзаведена, където има около тридесет-четиридесет електрически жени, стоят си там и се люлеят в столовете си и приказват, всяка на своя ред. Аз не съм била там, понеже съм така да се каже новородена, все пак сравнително нова. Срещу малко заплащане, съвсем мъничко, по един месец в годината аз ще мога да бъда там с подобните на мен, ще се изслушваме една друга какво сме научили от света и аз на свой ред ще им разкажа какво е било с Том, Тим и Агата, колко хубаво ни е било и колко сме били щастливи. Ще им разкажа и какво съм научила от вас.

— Но… нали ти нас ни учеше!

— Наистина ли тъй мислиш? — попита тя. — Не, точно обратното е и дори още по-обратно, и двете страни се учеха. И сега всичко е тук, всичко, за което сте избухвали в сълзи и всичко, на което сте се смели, всичко това съм го скътала. И ще го разкажа на другите, както и те ще ми разправят за своите момчета, момичета и животни. Ще седим там и с всяка година ще ставаме все по-мъдри, по-спокойни и по-добри. Така ще бъде и след десет, двадесет и тридесет години. Семейните познания ще се удвоят, утроят, ще се учетворят и мъдростта ще се съхранява. А ние ще чакаме там във всекидневната, ако някога ви потрябваме за вашите собствени деца в случай на заболяване, загуба или, боже опази, смърт. И така ще живеем остаряващи, без в същност никога да станем стари и все повече ще се приближаваме към времето, когато в един ден ще заживеем живота, който отговаря на първото ни, дадено на шега, странно име.

— Пинокиовците ли? — попита Тим.

Баба кимна.

Разбрах какво искаше да каже. Денят, когато според старата приказка Пинокио се е оказал достоен да го дарят с живот. И ги видях в бъдните години, едно безчислено семейство от Пинокиовци, продавани и препродавани, които шепнат и споделят своите познания в огромните салони на философията в очакване на този ден. Денят, който може никога да не дойде.

Баба сякаш прочете тази мисъл в очите ни.

— Ще видим. Просто ще поживеем и ще видим.

— О, Бабо — разхлипа се Агата и заплака тъй, както от години не бе плакала. — Ти няма защо да чакаш. Ти си жива. За нас ти винаги си била жива.

И тя прегърна възрастната жена, прегърнахме я всички в един безкраен миг, после отлетяхме в небето към далечните училища и годините, а последните й думи, преди хеликоптерът да ни отнесе в есента, бяха:

— Когато остареете съвсем и отново станете по детски мънички, с детски движения и копнежи и имате нужда да ви хранят, само пожелайте старата си учителка-гувернантка, глупавата ви и все пак мъдра приятелка, просто пратете за мен и аз ще се върна. И ние отново ще заселим детската стая, не се страхувайте.

— О, ние никога няма да остареем! — извикахме. — Това никога няма да стане!

— Никога! Никога!

И заминахме.

И годините изтекоха.

И вече ние сме стари — Тим, Агата и аз.

Децата ни отраснаха и се разпиляха, съпругите и съпрузите ни изчезнаха от земята и сега, по някакво дикенсово съвпадение, ние отново сме в старата къща, ние тримата.

Лежа тук в — спалнята, която беше детската ми стая преди седемдесет, о, седемдесет, повярвайте, седемдесет години! Под тапетите има още три пласта тапети върху онези, които покриваха стените, когато бях деветгодишен. Тапетите се лющят. Виждам отдолу да надзъртат старите слонове, познатите тигри, крехките дружелюбни зебри, сприхавите крокодили. Изпратих за майстори да отлепят внимателно всичко, с изключение на последния пласт. Старите животни, разбудени, отново щяха да оживеят на стените.

Изпратихме и за друг някой.

Тримата извикахме:

— Бабо! Нали ни обеща, че ще се върнеш, когато имаме нужда от теб.

Ние сме изненадани от времето, от възрастта. Ние сме стари. Ние изпитваме нужда.

И в трите стаи на летния дом, много късно във времето, три стари деца се изправят и викат безгласно: Ние те обичахме! Ние те обичахме!

Ето! Ето! в небето, помислихме, очакващи в утринта. Не е ли това пощенската машина? Не спира ли над поляната?

Ето! Ето! на тревата пред верандата. Не пристига ли саркофагът с мумията?

И дали имената ни са изписани по лентите, обвиващи прекрасните форми под златната маска?!

Нали още пазехме златното ключе, навеки обвесено на гърдите на Агата, топло и очакващо? О, господи, ще може ли след всички тези години, ще може ли да се превърти, ще може ли да я задвижи, господи, ще може ли да стане?

Информация за текста

© 1969 Рей Бредбъри

© 1982 Нели Константинова, превод от английски

Ray Bradbury

I Sing the Body Electric! [= The Beautiful One Is Here], 1969

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Рей Бредбъри. Възпявам електрическото тяло. Разкази

ДИ „Христо Г. Данов“, 1982 г.

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2008-10-14 23:00:00

1

Тропическо растение от рода на слезовите с големи ярки цветове (hibiskus). Б.пр.

(обратно)

Реклама на сайте