«Когато клонът се чупи»

Нощта беше студена и духаше лек ветрец, който започна да се засилва към два след полунощ.

Листата на дърветата отвън затрепериха.

В три сутринта вятърът вече мърмореше непрестанно от другата страна на прозореца.

Тя първа отвори очи.

А после, неясно защо, той също се размърда от полудрямката си.

— Будна ли си?

— Да — отвърна тя. — Чух някакъв звук. Нещо извика.

Той надигна глава.

Някъде отдалеч се чуваха тихи ридания.

— Чу ли това? — попита тя.

— Кое?

— Нещо плаче.

— Нещо?

— Някой — рече тя. — Звучи като призрак.

— Господи, ама че работа. Колко е часът?

— Три сутринта. Онзи ужасен час.

— Ужасен?

— Помниш какво ни каза доктор Мийд в болницата. В този час хората просто се отказват, предават се, престават да полагат усилия. Тогава умират. В три сутринта.

— Предпочитам да не мисля за това — рече той.

Звукът отвън се засили.

— Ето пак — рече тя. — Прилича на призрак.

— Боже мой — прошепна той. — Какъв призрак?

— На бебе — каза тя. — На плачещо бебе.

— И откога бебетата имат призраци? Чували ли сме наскоро да е умирало бебе? — Той тихо се засмя.

— Не — отвърна тя и поклати глава. — Но може да не е призракът на умряло бебе, а… Не знам. Слушай.

Той се заслуша. Плачът се чу отново, някъде много отдалеч.

— Ами ако… — започна тя.

— Да?

— Ами ако е призракът на дете…

— Продължавай — подкани я той.

— Което още не се е родило.

— И такива призраци ли има? И те могат да издават звуци? Господи, какви ги говоря? Ама че странно.

— Призракът на дете, което още не се е родило.

— Как така има глас?

— Може да не е мъртво, а просто да иска да живее — каза тя. — Толкова е далеч, толкова тъжно. Как да му отговорим?

Заслушаха се и тихият плач продължи, и вятърът ридаеше отвън.

— Не издържам — каза той. — Ще стана да хапна нещо.

— Не, недей — спря го тя и го хвана за ръката. — Стой тихо и слушай. Може би ще получим отговор.

Той легна обратно, задържа ръката й и се опита да затвори очи, но не успя.

Двамата лежаха, вятърът продължаваше да мърмори, листата се тресяха.

Някъде далеч, някъде много далеч плачът продължаваше и продължаваше.

— Кой може да е това? — прошепна тя. — Какво може да е? Няма да спре. Толкова ме натъжава. Да не би да моли да му позволят?

— Да му позволят ли?