По пътя към гробището Менвил реши, че трябва да вземат нещо за хапване, така че спряха при една крайпътна сергия до портокалова горичка. Върху нея бяха наредени банани, ябълки, боровинки и разбира се, портокали.
Избра две великолепни, големи, лъскави ябълки и подаде едната на Смит.
— Това пък защо? — попита Смит.
— Яж, яж — със загадъчна физиономия отвърна Менвил. Оставиха саката си в колата и изминаха пеш разстоянието, което оставаше до гробището.
Минаха през портала и вървяха дълго, докато не стигнаха до един паметник.
Смит погледна надписа.
— Ръс Симпсън. Не беше ли твой стар приятел от гимназията?
— Да — каза Менвил. — Точно той. Един от бандата. Всъщност най-добрият ми приятел. Ръс Симпсън.
Постояха малко, отхапваха от ябълките си, дъвчеха мълчаливо.
— Сигурно е бил много специален — обади се Смит. — Толкова път измина. Но не донесе цветя.
— Не, само ябълките. Ще видиш.
Смит се загледа в паметника.
— Какво му е било специалното?
Менвил отново отхапа от ябълката си.
— Беше постоянен. Беше на линия всеки обед, всеки ден го виждах в трамвая на отиване и връщане от училище. Беше налице всяко междучасие, седеше срещу мен и на упражненията по писане на разкази. Такива неща. О, понякога се държеше малко шантаво.
— Например?
— Ами бяхме банда от пет-шест момчета, срещахме се по обед. Всички бяхме различни, но в същото време си приличахме. Ръс обичаше да се закача с мен, чисто приятелски.
— Да се закача?
Комментарии к книге «Огризка писка», Рей Бредбъри
Всего 0 комментариев