«Брилянти за Ева»

Издателят Боян Кръстев беше толкова ядосан, че нямаше думи да изрази възмущението си. Почервенял от гняв, той си наля два пръста уиски в кристалната чаша, поглъщайки питието си на един дъх. Трябваше да измисли нещо и да се отърве час по-скоро от тази алчна жена, иначе целият му труд щеше да отиде на вятъра.

Дълго мисли как да постъпи и най-накрая го осени идея. Той заряза бутилката „Паспортс“, грабна слушалката на телефона, набирайки номера на един от авторите си.

― Здравейте, приятелю ― каза бодро на човека от другия край на линията. ― Какво ще кажете, ако се срещнем и си поговорим за малко? Да, точно така, ще ви чакам в нашето кафене…

След десет минути беше кръстосал крака в бар „Екзотика“ и сърбаше от чаша черно кафе. Трябваше да е на трезва глава за предстоящия разговор.

― Познавате ли Ева Данева? ― попита младият писател, който с благоговение го наблюдаваше как пие от ароматната течност. ― Една такава атрактивна дама, съпруга на покойния вече Борис Данев?

― Та кой не познава класика, господин Кръстев! ― възкликна ентусиазираният автор. ― Чел съм всичките му книги до една…

― Зная, зная… ― махна отегчено с ръка издателят. ― Но мен ме интересува дали познавате жена му…

― О, нямам честта!

― Не е особена чест, драги. Но дамата има някои претенции относно авторските права на споминалия се съпруг, бих ли могъл да ви помоля за една малка услуга?

― На вашите услуги съм, господине.

Боян Кръстев отпи замислено от кафето си. Беше около шейсетгодишен с младолико за възрастта си лице. Когато се замислеше придобиваше мефистофелски вид.

― Вижте, млади човече, приготвил съм й един подарък като компенсация. Бихте ли се съгласили да й го отнесете? Напоследък не си говорим, иначе не бих ви ангажирал за тази дребна услуга…

― С удоволствие, господин Кръстев. Ще се радвам да го сторя!

Издателят бръкна в джоба на скъпото си палто, подавайки му с равнодушен вид миниатюрна кутийка с тъмен цвят. Постави я небрежно на плота на масичката.

― Това е подаръкът ми за вдовицата. Отнесете й го, моля.

Писателят, който се казваше Валентин Манолов, взе пратката и с грейнало от радост лице, че може да бъде полезен, отпраши към адреса на починалия класик.

На втория етаж, в старата кооперация, вратата му отвори миловидна брюнетка по пеньоар и с едва загатнат грим на лицето. Въпреки това изглеждаше много привлекателна и съблазнителна.