«Сън»

Аз съм на границата между два свята… Те, световете, не се виждат. Границата също. Тъмно е. Аз се страхувам от мрака, точно както когато бях дете. Знам, че границата е някъде там, напред и трябва да бъде премината, усещам я. Една жена се приближава и носи на ръце дете. Малко момче или момиче, не зная, с руса коса. То плаче. Тя ми го дава. Вземам го. Гърдите му се надигат… Така „дълбоко“ може да плаче само здраво дете, явно не е болно. Студено му е. Не зная от къде, но вземем една вълнена блузка, бръквам в ръкава и, навивам го на ръката си, хващам ръката на детето и го обличам. Само така може да се облече плачещо силно дете. Ръчичката му е студена. Гушвам го и тръгвам към Границата, която е там някъде. Вече не се страхувам от мрака. Жената я няма. Вървя бързо. Детето заспива, почва да расте и ми натежава все повече и повече. Стигам до Границата. Преминавам я, но само аз знам, че го правя. След нея има минно поле. Аз, като че ли виждам под земята. Преминавам го. Вървя още и стигам до една отвесна скала. Няма друг път. Знам, че мога да летя, но детето е тежичко вече. Събуждам го. То разбира какво да прави и ме хваща здраво през шията. Скачам. Точно този скок е важен. Който не се е гмуркал във водата, скачайки от високо, не умее този скок. Вече летя. Винаги, когато летя насън, не размахвам ръце-криле. Летя ей така, като орел може би. Виждам долу малък град, от стотина къщи, между високи скали. Спускам се и кацам. Отново съм човек. В края на една тясна улица съм, калдъръмена, точно, като моята родна улица. Виждам Я. Жената, която ми даде детето, идва към мен. То се откъсва от ръцете ми и също полетява към нея. Тя ме поглежда два пъти. Първия път не разбирам погледа и /в моите сънища никой не говори/, после се обръща, върви малко напред, спира, извива рамо към мен и ме поглежда… Този поглед, втория, го разбирам. Тръгвам след нея и се събуждам.

Възглавницата ми мирише на рошава сутрешна жена и би трябвало да ми е топло от тази мисъл, но не е. Мира не ми дава съня от преди минута.