«Най-после сам»

Корабът, който пътуваше веднъж годишно до Ио, бе в позиция за излитане и рояци андроиди работеха по уреждането на последните детайли от товаренето преди отлитане. Една тълпа хора се бяха събрали, за да наблюдават събитието, да постоят заедно и да се забавляват. Чуваха се свирки и скоро предупредителната сирена започна да вие. От последните незатворени люкове се посипаха конфети и дълги сребърни и червени ленти. Откъм мегафона се чу сърдечният глас на капитана на кораба. Той, разбира се, бе човек.

— Всички на борда! — казваше той.

В центъра на това весело струпване бе застанал Ричард Еруъл. По лицето му се стичаше пот, наоколо му бе струпан багаж и още сандъци пристигаха всяка минута, а достъпът му до кораба бе препречен от един смешно нисък държавен чиновник.

— Не, господине, боя се, че трябва да ви откажа разрешение — говореше убедено чиновникът.

Паспортът за космоса на Еруъл бе подписан и подпечатан, билетът му — платен и със запазено място. Бе чакал пред стотици врати и бе давал обяснения пред стотина невежи подлизурковци, за да стигне дотук. И някак си бе успял. А сега, на прага на успеха си, се сблъскваше с кръгъл идиот.

— Документите ми са в ред — настоя Еруъл спокойно, макар да не се чувстваше така.

— Изглеждат наред — отвърна разсъдливо чиновникът. — Но крайният пункт на пътуването ви е толкова абсурден…

В този момент един робот-носач се приближи със сандъка, в който се намираше личният андроид на Еруъл.

— Внимавай с това — каза Еруъл.

Роботът пусна сандъка. Чу се звук от удар.

— Идиот! — избухна Еруъл. — Некомпетентен глупак! — Той се обърна към чиновника. — Не могат ли да направят най-после някой, който да изпълнява заповедите точно?

— Точно това ме попита онзи ден и жена ми — отвърна със съчувствена усмивка чиновникът. — Онзи ден нашият андроид…

— Да натоваря ли това в кораба, господине? — обади се роботът.

— Не още — каза чиновникът.

Говорителят изгърмя:

— Последно повикване! Всички на борда!

Чиновникът отново запрелиства документите на Еруъл.

— И така. Това направление. Вие наистина ли искате да отидете на астероид, господине?

— Съвсем сигурно — каза Еруъл. — Ще живея на астероид, точно както е вписано в документите ми. И ако бъдете така любезен да се подпишете и да ми позволите да се кача…

— Но на астероидите не живее никой — настоя чиновникът. — Там няма колония.

— Знам.

— На астероидите няма никой!