«Пътека»

Бойко Бетов, Светлана Фидосиева Пътека

Заспах за кратко и сънувах… Сънувах, че аз съм хълм, ти пътека и се изкачваш по мен. Лъкатутиш по стръмното ми, обхождаш ме, заобикаляш острите скали и бодливи храсти, спираш да се огледаш, да погледаш от високо в ниското. После пак тръгваш нагоре, флиртуваш с вятъра. Това правят твоите редки треви отстрани, където не е стъпвано. Слушаш птичките и се изгубваш между дърветата от заслушване и гледане нагоре. После отново се появяваш, но някак си по друга, дълбока, защото пороя от вчерашния дъжд те е дълбал и ти си го пуснала в недрата си, където още блестят донесените от него камъчета, като сълзи. Втурваш се по урвата. Там, горе на скалите, вече наистина се губиш. Само облотата на камъните те издава и малките прагове, където си спирала да Виж-Дишаш. После… О, после изведнъж Свършваш, там, на върха. И свършвайки гледаш котловината пред теб на юг. Гледаш ослепителното слънце на западоизтока и дишаш, и виждаш… Виж-Дишаш. Но вече си се изгубила. Изгубила си ме. Изгубила си посоките. Там. После се изнизваш и тръгваш едва забележима надолу. Криеш се в тревите. Заговорничиш с цветята. Тичаш. Даже на едно място и летиш след високо скално стъпало, защото не те усещам. Но пак си тук, вече събрала няколко поточета в себе си и ромолиш ли ромолиш. Пръскаш се като пътеководопад и слизаш надолу, надолу, в усойните ми пазви, където е хладно. Ставаш хлъзгава, сенчеста, като желание за сливане на сенките, плътна, обгръщаща, тясна… Не може да се ходи по теб. Ронлива си, а после глинеста. Търкулваш се по гърба ми и спираш чак долу. Ослушваш се. Тъмно и влажно. Не пеят птици. Слънцето е високо. Тук ще родиш. Затова си дошла. Ще родиш у дома, а после ще прегризеш пъпната връв и ще я вържеш на ямка там, в най-ниското. Ще я напълниш с изворна вода.

Пия от теб и се разХълмявам, РазПролетявам.

Ухая с теб и около теб, Пътечке.

Информация за текста

© 2010 Бойко Бетов

© 2010 Светлана Фидосиева

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-06-19 11:00:00