«Операция на съвестта»

В чакалнята на болницата беше тихо, топло и светло. Храм на чистотата и реда, където даже никелираният плювалник на високи крачета имаше вид на жертвеник, издигнат в чест на хигиената.

Срещу Исмен седеше мустакат човек с немигащи тъмнокафяви очи, изправил глава като офицер на парад. Порцелановата белота на яката плътно стягаше набръчканата му шия. Към рамото на мустакатия се притискаше слабичко момченце с прозрачно, почти синкаво лице. Над главите им се разстилаше плакат: „Душевното здраве — залог за щастие“. Други плакати възвестяваха също толкова безспорни истини.

„И-и-ъ!“ — изви нещо тъничко зад вратата, която водеше към операционната.

Ръката на сина му изплашено се размърда в дланта на Исмен.

— Татко, ще боли ли?

— Няма, нали ти казах — по навик го успокои Исмен.

— Можеха и да побързат — каза мустакатият, без да се обръща към някого.

Исмен наведе глава — да не би изразът на лицето да издаде мислите му. С какво наслаждение би хванал този глупак за порцелановата яка и би удрял тила му в стената, докато избие всичкото му тъпоумие!

Глупаво е. Всички те са съучастници в престъплението, самият той — двоен, защото знае, а мълчи. Този, мустакатият, в сравнение с него е по-невинен от най-невинния, тъй като не се досеща за нищо, макар че би могъл да се сети, длъжен е бил да се сети, ако наистина има разум. Впрочем в такива времена като сегашните става обратно, мнозина се стараят да се отърват от разума си, защото това е прекалено опасно — да се отличаваш от другите. Тържество на самопредателството — ето как се нарича това.

Мигането на вездесъщата реклама с отмерено постоянство озаряваше щорите на прозореца и тогава върху аленеещото платно се очертаваше рамката, сякаш отвън някой неуморно поднасяше към стъклото изкривен черен кръст. „Разпятието на потребителството!“ — помисли Исмен, потръпвайки.

От коридора се дочу ситно потропване на токчета, вратата се разтвори и в чакалнята плавно влезе едра дама с тясна пола до петите, която влачеше златокосо момиченце.

— Уж-ж-жасно! — изфуча тя, оглеждайки мъжете. — Сега пък опашка! Кой е последен?

— Аз — каза Исмен, като се понадигна. — Но ако бързате…

Имаше си нещо пред вид. Колкото по-уморени бяха лекарите, толкова по-лесно щеше да осъществи замисъла си.