Беше Нюнсик. Не се забелязваше операцията да й е причинила някакво неудобство. С радостен писък тя се стрелна като куршум през стаята и веднага се озова в разточителните обятия на майка си, която внезапно се беше превърнала в обикновена квачка, суетяща се край загубеното и отново намерено пиленце.
— Аз бях добро дете, пък ти ми дай новата кукла! И сладолед!…
— Следващият! — разнесе се от открехнатата врата.
Мустакатият се изправи като на шарнири, неумело притисна към себе си момчето, отдръпна се.
— Е, върви…
И докато то вървеше, едва местейки крака, мустакатият все гледаше след него. Вратата се затвори зад момчето. Мустакатият се обърна, за миг очите му се срещнаха с очите на Исмен и той едва не извика — такава вълча, безнадеждна мъка имаше в тях.
Мустакатият мълниеносно скри погледа си, закашля се и седна, без да поглежда настрани.
Та той е знаел! Подът се разклати под Исмен. Мустакатият безспорно знаеше. Може би и дамата е знаела?! Всички те знаят всичко? И са дошли, знаейки какво очаква децата им, какво очаква тях самите, и въпреки всичко са дошли! Убедени, че така трябва. Убедени, че нищо не може да се измени. Сковани от страх, разпалени от вяра, са дошли! Носещи маски на лицата си, са дошли!
— Хм… — каза мустакатият.
Исмен с надежда вдигна глава. Дамата си беше отишла, те бяха сами, сами…
Но нищо не се случи. Мустакатият седеше, строго изправен, като паметник на самия себе си. Ако сега лицето му изразяваше нещо, то това беше дълг и смирение.
Исмен наведе глава. Нелепа беше надеждата му, че тук, където по ъглите сигурно са скрити микрофони, ще бъдат произнесени някакви думи. Пък и нужни ли са въобще сега?
Стана. Въздухът притискаше гръдния му кош като надгробна плоча. Пластмасата заглушаваше шума от крачките му и на Исмен се стори, че звуците на външния свят са се отдалечили и той е останал сам, сам сред мълчание и светлина.
— Татко, седни до мене…
Комментарии к книге «Операция на съвестта», Дмитрий Александрович Биленкин
Всего 0 комментариев