Телефонът в къщи иззвъня. Вдигнах слушалката. Човекът, който се обади, ме поздрави — в началото на разговора имах усещане, че е българин. Това кратко недоразумение продължи, докато той се представи:
— Аз съм японец. Казвам се Рокуя Мацунага.
Отговорих:
— Много мило!
— Търся господин Атанас Сейко… в.
И японецът с делови тон поиска да се видим.
— Защо не дойдете у дома? — попитах аз, но много внимателно. Японците трудно канят чуждоземци по домовете си. Помислих си, че навярно и трудно приемат да направят посещение в нечий дом, когато са в чужбина.
Но онзи човек веднага, сякаш без да му мисли, ме уведоми, че след тридесет минути щял да бъде при мен. Канех се да затворя телефона, когато се досетих, че гостът може да няма представа за дома ми, и го попитах знае ли къде живея.
— Да — отговори той.
Мацунага сан, изглежда, предварително е идвал до площад „Славейков“, разучил е адреса ми, измерил е с часовник времето на връщане към хотела, където беше отседнал, и е изчислил всичко до най-малките подробности. Организирал почти цялата среща, японецът ми беше оставил само приятното задължение да го посрещна.
На вратата се позвъни точно, ама точно в шестнадесет часа и тридесет минути — според уговорката. Пред мен застана висок, слаб човек с трудно уловимо излъчване, което обаче ме караше да се чувствам спокоен. Той беше около шестдесетгодишен. Облечен така, както ние се обличаме.
Беседата продължи четири часа.
Комментарии к книге «Япония в моя живот», Атанас Сейков
Всего 0 комментариев