«Портрети на небесни тела»

Веднъж през хиляда деветстотин седемдесет и осма година по безлюдните планински склонове се изкачваха двама мъже на средна възраст. Единият вършеше тази работа не за първи път — това си личеше и по екипировката му, и по равномерната крачка, и по правилното, с призвук на известно самодоволство вдишване и издишване. Другият, напротив, бе облечен и обут непригодно за планината, ходеше разхайтено, пушеше тънка холандска пурета и от време на време в изблик на телесна радост подскачаше към клоните на боровете, сабаряйки от тях ту сух, трошлив сняг, ту пожълтели иглички.

Да, такава непонятна бе природата — по сенчестите места двамата нагазваха сняг, който пълнеше острите половинки на оногова с пуретата, по равните пък платна ги заливаше горещо лятно слънце. От двете страни корави преспи се редуваха с раззеленени полянки с поболи кокичета или демисезонни1 сипеи се спускаха към весели ручеи. Есента се намесваше тук с мрачни лишеисти парцели, с миналогодишните черни листа върху клоните на кривите круши или пък със същите тези пожълтели иглички, които от време на време изтръскваше от мълчаливите борове единият мъж.

Ако човек възприемеше картинката само с очите си, трудно би разбрал кой месец, дори кой сезон е сега. Но пролетта невидимо и категорично се налагаше с аромата, с юношеското звънтене на въздуха, с всичко онова необяснимо и недоловимо, което кара именно него сезон да предпочитат повечето от хората.

— Хвърли тази цигара, Владай — рече по едно време непушачът.

— Това е пурета — отвърна човекът със странното име Владай.

— Все едно, хвърли я, тровиш цялата природа. Неочаквано за самия себе си, Владай хвърли пуретата. Уж искаше да попуши още малко, уж искаше да поядосва така, съвсем приятелски, своя спътник, но нещо разтвори пръстите му (дали пък не костеливата ръка на отровената природа?) и пуретата с лошо съскане угасна в снега.

— Е, това е друга работа — въздъхна Христо с пълни гърди, — така се живее.