Не само от лудия февруарски скреж, от разбеснелите се вихри и коси ветрове, е студено в моята стая. В такъв ден остро прозвъня телефонът и в пукота на слушалката се провря зловещата новина, че я няма вече между живите поетесата Цонка Илиева.
Много студ се насъбра в последните години в моята стая. Запрелиствах стари ръкописи и вестници, погледът задълго се задържа на броя на в. „Отечествен зов“ от 23 май 1979 година. От малката снимка ме гледат тъжните и дълбоки езерца на Цонка, гледат ме и нещо ме питат, а аз стоя стихнал и безмълвен във февруарския студ. Какво и на кого да го кажа? Къде да изпратя посланието си?… И още по-студено става. Студът, от който никога не съм треперел, гложде очите ми, врязва се в гърдите, и аз съм само един много уморен човек, който кой знае защо си спомня думите на Йордан Радичков, казани във влажна врачанска привечер след непредпазлива реплика на приятели:
— Има една руска песен, в която се казва: Ходи ми се не знам къде, прави ми се не знам какво…
Под снимката на Цонка, със слънце в косата и тъга в погледа, се редят думите на стихотворението „Монолог“:
Аз зла съм.Зла.Но взрете се в очите ми.Тъй много мъртви чакат ме по здрач.Те всяка нощ от братските могилисечат във чувствата ми всеки плач.И изповядала се в своята искрена преданост, лесно наранимата душа и мисъл на поетесата се самозаклева:
Изправяй се —по-твърда от скалите,по-вярна и родилна от борба.Целувай, мри,задъхана от истини.Обичай като слънцето —без пристан.Глава чупи, ала за връх да бъде —нали затуй сме легнали в пръстта?Аз зла съм.Знам.Но взрете се в очите ми —там съдник ви е само любовта:онази страшната,несподелена,едничка проверенаот смъртта.Онази страшната, несподелената… И вече проверена… Толкова неочаквано, толкова болезнено рано проверена…
Връщам се във времето назад. Когато от Елисейна прелитаха във Враца първите стихове на непознатата инженерка. Стиховете й носеха и плахостта на началото, ала и една дълбока обич към света и човека, една задъхана топлота и добре осмислена човешка категоричност. Аз не я познавах тогава. Поетът Георги Бончев я откри и представи на читателите на вестник „Отечествен зов“. С времето гласът на Цонка Илиева ставаше по-ясен и по-художествен и тя лека-полека избистряше своя поглед към света.
Комментарии к книге «Сълза за Цонка», Марин Ботунски
Всего 0 комментариев