«Вол и омраза»

По призвание Теофил Ешли беше художник, а по силата на обстоятелствата рисуваше говеда. Не бива обаче да се смята, че живееше в говедовъдно стопанство или мандра и че животът му течеше под знака на рогата, копитата, доячните столчета и железата за дамгосване — домът му се намираше в парков район, изпъстрен с вилички и почти заслужаващ да бъде наречен предградие. От едната страна градината му опираше до малка живописна ливада, където предприемчив съсед караше на паша няколко малки живописни крави от англо-нормандска островна порода (Измислена от автора порода едър рогат добитък.). Лете по пладне добичетата стояха нагазили до колене в избуялата ливадна трева под китка орехови дървета и слънчевата светлина изпъстряше с петна гладките им гърбове, бутове и хълбоци. Гледката бе вдъхновила Ешли за една много хубавичка картина — две млечни крави по време на отдих на фона на орехови дървета и трева с интересна трактовка на падащите снопове слънчеви лъчи — и същата бе надлежно изложена от Кралската академия в летния й салон. Знайно е, че Кралската академия насърчава у своите рожби редовните, методични навици; Ешли бе сътворил приемлива и сполучлива творба с дремещи крави под орехови дървета и веднъж започнал работа в този жанр, по необходимост продължи в него. Неговият Покой по пладне — етюд на две сиво-кафеникави крави под орехово дърво — бе последван от Обеден заслон — етюд на орехово дърво с две сиво-кафеникави крави под него. По-късно, както му е редът, се появиха и Когато стършелите престават да досаждат, Пристан за стадото и Мирен сън в мандрата — все етюди на сиво-кафеникави крави и орехови дървета. Двата опита на твореца да скъса с утвърдения си натюрел бяха красноречиви провали: Гургулици, стреснати от ястреб и Вълци в Кампаня Романа се върнаха обратно в ателието му, заклеймени като ерес; Ешли обаче спечели наново вниманието и обичта на публиката с мащабното платно Сенчест кът за почивка на сънливи доячки.

Един хубав следобед късно през есента Теофил полагаше финалните мазки върху почти завършен етюд на ливадни бурени, когато съседката му Адела Пингсфорд атакува външната врата на ателието му с шумно настойчиво чукане.

— В градината ми има вол — съобщи тя като обяснение, защо е нахълтала така бурно.

— Вол — повтори безизразно и донякъде глупаво художникът. — А… какъв вол?