«Господарката на Ранчото на бегълците»

Брадатият мъжага беше като раздразнена гризли. Той излъчваше такова застрашаващо насилие, че всеки нормален човек, заплашен от това чудовище, би офейкал.

Но Ласитър го предизвика.

Не можеше да отмине просто с повдигане на рамене това, което се случи преди няколко минути тук, в салона.

Всички други мъже в задименото помещение бяха наблюдавали мълчаливо. Само Ласитър не счете за правилно да си затваря очите.

Там, в ъгъла, беше коленичило нежното червенокосо момиче при своя също така червенокос приятел, който бе още в безсъзнание.

Или бе мъртъв? Дали юмрукът на този сатана не го бе изпратил вече в отвъдното?

В салона на Бъфало бе станало тихо като пред буря.

В напрегнатата тишина се промъкна сподавеното хлипане на червенокосото момиче.

Двете неща причиняваха на Ласитър ужасна болка. Затова той се намеси, макар и да му бе ясно, че това можеше да има смъртоносни последствия.

Той не можеше да гледа просто така. Никога. Не защото можеше да бъде застрашен и неговият собствен живот.

Маси и столове бяха обърнати на една страна. Голяма част от жадуващата зрелища тълпа се бе покатерила на тях, за да види по-добре грубия спектакъл.

Бърк Мортън бе наричан още Гризли. В неговите движения имаше нещо индианско, но също и нещо, което подсказваше в малка степен негърски произход.

Започна се с това, че той искаше да ангажира червенокосото момиче за нощта. Но не по изтънчения начин, при който трябваше да й каже няколко мили думи и да я покани най-напред на чашка.

Не! Той просто я хвана за китката, издърпа я от стола и изрева с цяло гърло, че иска да прекара с нея една хубава вечер. Разбира се, с всички подробности. В това този грубиян още отначало не оставяше съмнение.

Малката червенокоска го одра с нокти по животинското лице. Сега той имаше за спомен няколко драскотини, които нямаше да зараснат толкова скоро.

Той изпусна неясно ръмжене, удари й лек, според своите схващания, шамар и с един замах разкъса карираната й памучна блуза.

В същия миг червенокосият младеж скочи и посегна към револвера си. Бе му ясно, че с юмруци нищо няма да постигне.

Бърк Мортън посегна само веднъж. С десния юмрук. Това беше като ритник на диво магаре.

Червенокосият прелетя пряко през салона и се просна оттатък в ъгъла — там, където сега той все още лежеше.