«Ранни дългове ((книга първа))»

Посвещавам тази книга

на най-скъпите на сърцето ми:

дъщерята Сребрина и синът Стоян;

и на всички творци и приятели,

с които животът ме срещна и не ме раздели никога.

Някъде бях прочел, че жеравите, летейки в небесата, позволяват на лястовиците да кацат и да си почиват на техния гръб. Истина ли е или не — не зная. Не съм се интересувал нито от специалисти в тази област, нито пък потърсих специална литература, в която можех да намеря утвърдителен или отрицателен отговор. Честно казано — не ми се искаше да направя тази справка да не би евентуален отрицателен отговор да прогони случайно навестилата ме радост. Каква е тази моя радост? Дали жеравите просто разрешават на лястовиците да си почиват или ги учат да издържат на насрещните ветрове, да „летят“ на големи височини? И дали такъв един пример не е „заразителен“ за човека, който също трябва да се учи и да поема върху „крилете“ си друг човек, помагайки му да „пази равновесие на големи височини“, и да лети в близост до слънцето?

И още си мисля, че човек трябва да има вярата в друг човек, на чиито жеравови криле може спокойно да излети в необятния син простор, да заякнат крилете му, та да не го плашат насрещните ветрове, а един ден и сам да полети в близост до слънцето.

Мисля, че ние, хората, по-често трябва да си припомняме този велик птичи урок. По-често трябва да се случва и при нас: в едни моменти да бъдем като жеравите, в други — като лястовиците.

В началото на пътя, в училището в село Краводер, имах чудесен, дълбок и мъдър учител. Богата култура имаше той, ала още по-богато и любвеобилно беше сърцето му. Една мисъл на моя учител ме сепва често, вглеждат се изпитателно в мен добрите му, светли и любопитни очи, питат ме: като как, ученико мой, изпълняваш човешката ми и учителска препоръка. А тя гласеше: „Острата дума можеш и да не я кажеш, можеш и да я забравиш, независимо, че има хора, които я заслужават и трябва да я чуят. Добрата дума не забравяй. И не само не я забравяй, но и не закъснявай да я кажеш. Добрата дума трябва да се чуе овреме.“

А ето, че се хващам в ранни дългове, в заслужени, а не казани добри думи. И не само добри.

Под високия, поднебесен връх „Околчица“ животът ме обдари с чудесни срещи и приятелства, даде ми възможност да видя възходи и падения, яка българска вяра и обвито в патос безверие…