«Орли»

Преди петдесет или шестдесет години тяхното гнездо беше в скалите, от другата страна на клисурата, където днес минава железният път. Там бяха живели много години, необезпокоявани от никого. Бяха виждали от висините стадата диви кози, които слизаха от малкото синьо езеро, дивите петли, плахите сърни и едрите кафяво-черни мечки, над чиито бърлоги растеше здравец и бръшлян.

Никой не би могъл да каже нещо положително за тяхното минало, защото то обземаше един период от време, дълъг цял век и половина. Никой не знаеше къде бяха излюпени те, къде бяха се срещнали за пръв път и с какви събития бе изпълнен животът им в това време. Тогава през клисурата рядко минаваха хора — разбойници или овчари, — които вековните гори поглъщаха в своите мрачни дебри. А когато свирката на първия локомотив огласи тясната клисура и брадвите оголиха двата й склона, орлите напуснаха това място завинаги.

Те се преселиха сред планината, на най-високата недостъпна скала, прилична на огромен жълт зъб, изникнал върху стръмните сипеи и урви, където сутрин и вечер пълзяха мъгли. Облаците, който вятърът гонеше по небето, сякаш се докосваха до върха на скалата, и когато човек се заглеждаше в тях, струваше му се, че не се движат те, а самата скала бяга назад заедно с планината и с цялата земя.

Слънцето и дъждът бяха изронили и отънили върха на варовика, а подземните води преди векове бяха пробили в средата му голяма дупка. В тая малка пещера беше свито гнездото им. Няколко пръта, изцапани с куришки и ръждясали от кръв, предпазваха орлетата от пропастта. Кожи от дивеч и перушина от глухари покриваха вътрешността на тяхното просто и сурово убежище.

Вечер, когато се връщаха да нощуват, на скалистия връх беше още светло. Тук слънчевите лъчи се показваха първи и угасваха последни. Светлината бавно се оттегляше към върха и незабелязано догаряше бледорозова и нежна. В тия вечерни часове вечните снегове на околните върхове искряха рубиненочервени и девствено чисти, долу, в пропастта, мъглите се събираха като стада, а старите борове посивяваха. Студеното и равно мълчание на планината ставаше още по-тежко и напрегнато, като че самата планина се стаяваше в очакване на нещо велико и важно. Само еднообразният рев на водите й се чуваше по-силно, като единствен глас, който говореше за непроменната и вечна същност на живота.

Орлите се прибираха един след друг.