«Писмо II»

Когато захвана да притемнява — и на небето бива ден и нощ — то ме окружиха няколко шестокрили ангели и занесоха ме в една широка и темна стая, която имаше голямо сходство със стаите на румънска полиция. „Ти трябва да поседиш до утре под затвор“ — казаха ангелите и туриха два кофара на железните врата. „Ето ти и рай!“ — извиках аз и постарах се да изпсувам сичките канцеларии, сичките правителства и сичките полиции. — Истина казват българите, че на тоя свят съществува и „магарешки рай“. Трябваше да се търпи… Но в главата ми се въртяха различни размишления… „Боже мой, си мислех аз, защо не си дал на сичките свои създания еднакъв живот, еднаква смърт и еднакви блаженства? Види се, че и у тебе, както и в букурещките трибунали не съществува нито правда, нито правосъдие, нито човеколюбие. Право ли е, кажи ми ти, да ме затваряте за нищо и за никакво, когато дядо поп, който е най-главният виновник на сичките мои беззакония, лежи на мекички скутове и глади брадицата си като секи котарак? Ако тоя православнейши махалски бик да би ме изповядал и причестил, то аз не би се намирал в тая темница и не би псувал господарствените и божествените канцеларии…“

Моите размишления бяха прекъснати от един мек, ласкателен и елеен глас, който се раздаде из едно от темните кьошета на стаята и който ми потресе сичката душа. „Не обвинявай ме, чедо мое! — каза гласът. — Твоите страдания произхождат не по моето желание, а по ходатайството на нечестивият. Когато ти предаваше своята душа господу богу, то сатаната прие образът на бабината Гинина дъщеря и направи с мене съблазнение. Краката ми бяха заковани в букаи, ръцете ми бяха везани с дебели синджири, а брадлето ми подскачаше като кръчеталото на воденицата. Помисли си сега, крив ли съм аз? Ангелите живеят на небето, а грешниците на земята…“