«Разпилени сърца»

Всички знаем тази древна прабългарска легенда за хан Кубрат и неговите синове, на които той показал разликата между здравината и силата на снопа стрели и на една отделна стрела.

„Не се делете, синове мои“ — заклевал ги владетелят — „за да бъдат шатрите ви пълни с деца, смях и доблестна войнска плячка. За да бъде пътят ви светъл и чист, конете — охранени, а когато съзрат знамената ви, враговете да бягат в паника.“

Естествено, бивайки българи, младежите не го послушали, а се разпръснали по всички краища на земята.

Наглед това е само една красива древна легенда. Тогава, след като сме изгубили в пясъците на времето толкова мъдри и прекрасни притчи, легенди и митове, защо още я помним? Защо я знае всяко дете, след като веднъж е разтворило своя буквар? Защо я повтаряме толкова често, че чак е станала банална? И още, защо пред дверите на нашия парламент е гравиран надпис „Съединението прави силата“, призив, който не се смята за толкова нужен и при най — сплотените народи по света?

Защото, скъпи мои сънародници, крайният индивидуализъм и егоцентризъм още от зората на времето са били нашето родово проклятие. Проклятие, което ни преследва и досега. И ние не сме най-бедни, най-зле организирани, с най-много престъпни далавери по високите етажи на властта и с най-изоставаща икономика сред своите съседи, защото сме тъпи. О, не! Смея да твърдя, че българите имат доста по-висок интелектуален потенциал от повечето европейци и биха могли да достигнат високо, високо, до самите звезди. Но родовото проклятие ни пречи да сторим това и да изявим истински себе си. Това успява да стори само отделен човек и то, ако прояви благоразумието да отиде далеч от родната земя и, най-вече, от своите сънародници и съседи.

Не ми вярвате? Ами, хайде тогава да направим заедно една малка историческа разходка.

Нека не започваме от самите корени. Вярно, легендата за снопа стрели датира от най-далечното ни минало като народ, но нека допуснем, че това са били обичайните номадски дрязги. Чергарските народи са били волни птици и много често са поемали по различни пътища, тласкани от някакви първични импулси.

Нека прескочим и Първото и Второ българско царство, въпреки че и тогава е имало много симптоматични проявления на националния ни порок — заговори, липса на единство пред лицето на врага, интриганстване на нашите боляри с ромеите, цареубийство. Нека да отдадем всичко това на самото смутно и размирно време.