«Искаш ли да останеш жив?»

Не бяха спали повече от час, когато Мег се събуди стресната. Повдигна глава от раницата, която й служеше за възглавница, и неспокойно огледа необзаведената, осветена от луната стая. Паяжини се спускаха нагъсто като гирлянди и един гигантски паяк се разхождаше по тавана.

— Призрачно място — беше казала на Чък, когато влязоха. — Само за духове.

Но Чък нямаше никакво въображение и се изсмя.

— О’кей… значи ще си правим компания. По-добре, отколкото при комарите.

Озоваха се в тази изоставена къща, защото се отклониха от магистрала 4, за да потърсят място за нощуване. Свършиха парите скоро след като напуснаха Гоулдц, град на лимоните и картофите. Чък бе опитал да се хване на работа в една от консервните фабрики, но удари на камък. Дългата до раменете коса, брадата и напластена-та миризма чак от Джаксънвил, където се бе къпал за последен път, го бяха превърнали в човек без всякакви изгледи за успех.

Изоставената къща се намираше сред запуснат двор с нискостеблени палми и нацъфтели храсти. Сградата беше двуетажна в южноколониален стил и пред портала имаше шест квадратни колони. Къща на богат човек, която навремето трябва да е била доста представителна.

Мег я разглеждаше с любопитство и се чудеше кой ли е бил собственикът й и защо след това никой не я е купил.

— Какво те интересува? — отвърна Чък, когато тя сподели мислите си. Отиде до входната врата и ритна тежкия железен катинар. Вратата хлътна и се отвори. Едното крило се откърти от пантите и падна с трясък, като вдигна облак задушлив прах.

Мег се отдръпна.

— Не искам да спя тук… призрачно е.

— О, я млъквай! — Чък не беше в настроение да слуша приказките й. Чувстваше се гладен, уморен и потиснат. Хвана я за ръката и я придърпа в сивокафеникавия мрак.

Решиха да спят на горния етаж, защото на долния прозорците бяха заковани с дъски. Лунната светлина, която се процеждаше през мръсните стъкла, бе достатъчна, за да разопаковат багажа си. Широката стълба беше внушителна. Мег си представи как някоя Скарлет О’Хара слиза по нея в цялото си великолепие, а в голямата зала долу я чакат куп обожатели.

Не каза на Чък какво си мисли. Знаеше, че той само ще се присмее. За него съществуваше предимно настоящето. Дори и бъдещето беше като гола стена.

А сега, когато ненадейно се събуди, сърцето й взе да бие лудо. Тя се заслуша.