Окопите на сърбите бяха по самите върхове на планината. Като същински орлови гнезда, те стояха пад стръмни урви, над пропасти и над скали. Атаката на тия непристъпни позиции отиваше бавно. Принудиха се да отделят една рота, която да направи далечен обход. Това беше трудно и опасно движение, но ако то останеше незабелязано и изненадаше сърбите, победата беше осигурена.
Предпазливо и тихо тръгнаха още през нощта и на разсъмване бяха в една стара дъбова гора. Наоколо беше тихо, хора нямаше. Наблизо само през гората се белееха крайните къщи на някакво село и там пратиха патрул. Той щеше да види какво има и да доведе водач. Оставаше още много път, и то вече в зоната на неприятелското разположение.
Войниците насядаха да починат. Трябваше да се пазят и да не се движат, но и без това кафявите им униформи лесно се губеха сред сухата папрат и почервенялата шума. На север по върховете сражението беше почнало отново. Духаше вятър п гората шумеше, но в кратките паузи проечаваха топовни гърмежи, продължителни н глухи, като далечни гръмотевици. Войниците мълчаха или тихо приказваха помежду си.
Наблизо стояха тримата офицери. Двамата бяха съвсем млади хора, третият по-възрастен, със загрижено и строго лице. Той беше командирът на ротата. Капитанът изглеждаше много зает: гледаше картата, обясняваше нещо на офицерите, даваше разпореждания па фелдфебеля. Често той отиваше настрана и с бинокъла си наблюдаваше към село. Патрулът още не се връщаше.
— Господин капитан! — обади се някой от войниците — додоха си. Ей го старшия!
Тримата офицери се обърнаха. Навътре в гората те видяха войниците от патрула и между тях един селянин н една жена, облечена в граждански дрехи. Виждаше се, че е младо и хубаво момиче. Любопитството между войниците беше тъй голямо, че изведнъж там се образува и се сключи голям кръг.
Към ротния командир бързо идеше старшият на патрула. Той беше уморен, сьс зачервено лице н някак виновно се усмихваше. Подофицерът разбираше, че капитанът е учуден, и бързаше да обясни работата.
— Е, какво направи? — посрещна го строго капитанът. — Каква е тази жена?
— Господин капитан както ни заповядахте, ние влязохме в най-близката къща. Намерихме ги там. Тя била учителка.
— Учителка? А кой ще ни води? Водачът кой е?
— Старецът, господин капитан. Само че госпожицата казва, че старецът не бил твърде с ума си. Тя по-добре знаяла пътя и иска тя да ни води…
Комментарии к книге «Водачката», Йордан Йовков
Всего 0 комментариев