«Рицарят на простите неща»

Надали имаше по-проста работа от това: нарамваш чантата, тръгваш по улиците, отбиваш се във всеки вход и пускаш в кутиите вестниците и писмата. Много от хората, които познаваха раздавача Методи, вече години се учудваха на неизменно бодрото му лице. Това го развеселяваше още, той поздравяваше всички и се закачаше с децата, ухилен до уши. Крачките му отекваха по тротоара — нещо, без което кварталът би опустял.

Те не отделяха време да си помислят — тези хора — какво се таи в една пощенска чанта. На тях им стигаше онова от собствената кутия. Ако се случеше понякога да обърнат очи и към другите, в погледите им нямаше капчица интерес. Всеки бе свързан с пощенската кутия, на която е изписано името му. Само Методи бе свързан естествено с всички. И всеки божи ден обикаляше да ги докосне, с кроткото мълчаливо участие-неучастие на съдбата.

Записи за студенти, вести от съда, телеграми за смърт и за раждане, съобщения за успех, за провал, знаци за омраза и за любов, за отчаяние и надежда, вопъл за помощ, ръка, която се протяга да те спаси — ето с какво беше претъпкана старата чанта на този човек. Той знаеше отлично това, вършеше работата си с радост и тъй нищо забележително нямаше да се случи в неговия живот, ако не беше се появило момичето зад отворения прозорец.

Но една прекрасна сутрин то се появи на улица „Чехов“ на партера и раздавачът спря, щом го видя.

Най-простото, което можеше да се направи, беше човек да се зазяпа в тези очи. Методи спря и се зазяпа. Като дете, с отворена уста. Разбира се — дете на трийсет години, високо един и осемдесет.

Бузите на момичето порозовяха и — седнало зад прозореца — то се наведе над книгата, която четеше.

— Добър ден — каза Методи. — Вие ли сте Марина Иванова?

Момичето го погледна и кимна. Той бръкна в чантата и извади писмо.

— Познавам всички тука. Затова предположих.

Бяла и гъвкава като шия на птица, ръката на момичето се протегна през прозореца и взе писмото.

— Благодаря.

— Всичко хубаво ви желая. И всеки ден да получавате писма.

Той се зазяпа в очите й още веднъж, после намести ремъка на чантата си и продължи.

На другата сутрин още от ъгъла на „Люлякова градина“ раздавачът жадно погледна в прозореца на улица „Чехов“. Беше отворен. Зад него Марина четеше своята книга.

— Добър ден — каза той, когато се изравни с прозореца и спря.

Марина Иванова го погледна и кимна.