«Протокол за женското приятелство»

Дончо Цончев Протокол за женското приятелство

Минаваше десет вечерта, когато се звънна и Катерина отиде в антрето на пръсти. През шпионката лицето на момичето беше приветливо и полупознато. Докато се чудеше откъде все пак полузнае това лице, Катерина чу през вратата:

— Катенце, ти ли си, миличка? Ох!

Тя се покашля и каза, преди да помисли:

— Да, един момент.

Обу си чехлите, покашля се още веднъж и отключи.

Лицето на момичето светна. Без и да погледне към сака, който бе до краката й, то влезе и прегърна учудената домакиня. Стисна я силно, целуна я два пъти.

— Ани. Анчето. От Варна бе, от лятото! Ани от Хасково!

— Оо — каза проточено Катерина и се сети наистина.

Бяха се заприказвали в сладкарница „Албатрос“. Беше се случило да ядат сладолед на една маса. Катерина — млада вдовица. Анчето — самотно, общително, мило създание. Накрая си размениха адресите и (от чиста любезност за момента) покани.

Това беше цялата история на тяхното полузапознанство.

— Е, и как така се накани? — попита Катерина, докато внасяше сака й.

— Ами ей така. Нямам никаква особена работа, да ти кажа. Един познат тръгна с колата си за София. И си викам: — Защо не седна до него и аз? И седнах. И те намерих. Ти какво? Телевизия гледаш. Стоиш си сама, млада и хубава. Миличката…

— Австралийските серии, следя ги.

Катерина отново се покашля — твърде много кашлят така хората, които прекарват вечерите си сами пред телевизията.

— Аз също ги гледам — каза Анчето. — Готини са.

— Ами сядай, разполагай се. Ако искаш, да го изгледаме, а?

— С удоволствие, Катенце.

Почти не говориха до края на филма — то нямаше и какво. Изпушиха по две цигари „Джон Плейър“ които Катерина мълчаливо предложи от голямата красива настолна табакера.

После започна „гол след гол“ и те загубиха интерес към телевизора.

— Значи така — каза Катерина. — Дигна се и…

— Право при теб! — продължи радостно Анчето. — Знаеш ли, направо съм влюбена в теб! Все си спомням за лятото. Всеки ден си мисля за теб. Такъв хубав човек си ти, Катенце. Малко са такива хора вече. Честна дума. Съвсем малко са в днешния свят. Миличката Катеринка…

— Вечеряла ли си?

— Не съм, но не съм и гладна, да ти кажа.

Катерина отиде до кухнята и отвори хладилника. С удоволствие и меко достолепие тя благослови навика си всичко в нейния дом да си е на мястото. От пържолите, бутилките, чаршафите, шампоаните — до луксозните „Джон Плейър“ в голямата настолна табакера.

Само след десетина минути двете седяха пред разкошна вечеря. Чукнаха се с по малко „Метакса“ и Анчето повтори:

— Влюбена съм в тебе, разбираш ли? Това не е само симпатия, то е любов! Миличката Катерина…

— Е, ти пък — каза Катерина и се усмихна сладко.

Няма човек, който да не обича да са влюбени в него. Няма самотност, в която един приятен гост да не е празник. За какво всъщност са пържолите, бутилките, чаршафите на една млада вдовица? Да стоят непокътнати ли?

След още десетина минути (вече пиеха „Туборг“) двете говореха шумно и си разказваха смехории.

— Ей, Катюшке, ти нямаш телефон, нали?

— Не, защо? Има у съседите.

— Ами аз трябва да се обадя за хотел сега. Я виж колко стана часът. И както е заплющяло отвън…

Катерина махна с ръка и предложи на Анчето да остане при нея. Анчето скочи и я разцелува отново.

— Няма такава сладурана като тебе — каза. — Никъде няма! А щом има телефон у съседите, дали ще може все пак да звънна на Гого? Просто е срамота, че съм в София, пък не му се обаждам.

Съседите не бяха си легнали и работата с телефона се уреди. В смисъл Ани даде адреса на Гого и той към дванайсет часа позвъни на вратата.

— Заповядай — каза Анчето. — Това е Катюшка. Леле, колко си мокър!

— Продъни се това небе, майка му стара — рече Гого, като подаваше ръката си на Катерина. В другата държеше бутилка водка. — Марин остана долу.

— Долу? — смая се Анчето. — На тоя дъжд? Как не те е срам! — обърна се към Катерина: — Оставил приятеля си долу, моля ти се! На дъжда. Представяш ли си?

— Ами… нека го покани — каза Катерина, като изобщо не знаеше нито кой е Гого, нито за какъв Марин става дума.

Гого слезе и след малко се върна с Марин.

— Ама тя наистина е прелестна — рече той, като кимна към Катерина. — Сега разбирам защо Ани все повтаря: Катя, та Катя!

Имаше още две пържоли — тъкмо за Гого и за Марин. Имаше и още бира.

Към два часа (когато вече нямаше и водка) Катерина се прозина деликатно и спомена, че става за работа в шест.

— Ака ние сме ужасни — каза Анчето. — Лесно ни е на нас!

— Вие си стойте, ако искате. Аз ще си легна. Ани, този диван се разтяга.

— Да, знам, миличка. Виждала съм на една изложба. Легни си, разбира се.

Катерина се прибра в другата стая и докато се събличаше, питаше се дали и Марин ще остане при Анчето и Гого до сутринта. Тогава чу през стената гласа на Гого:

— Ами ти бе, ало?

— Аз съм лесен — рече Марин. — В такъв фотьойл мога не само да спя, ами и да си живея. Мога даже и да ви направя кафе. Това мило създание Катерина се е сетило да ни остави и кафе. Виж ти.

Катерина — милото създание — чу тънкия, мил звук на кафемелачката оттатък, а после и тракането на чашките. Не можа да заспи бързо. Спомняше си разни свои неща. Внезапно й се пиеше и на нея кафе. Мечтаеше си в леглото — както обикновено.

Будилникът в пет и половина я събуди, тя веднага го сграбчи, да не звъни. Тихо се приготви, поколеба се как да постъпи и реши, че не може по никакъв друг начин да постъпи, освен да остави бележка в антрето:

Ани, отивам на работа.

Остави ключа в пощенската кутия.

Така направи и отиде на работа.

Към единайсет и половина Ани връхлетя весела в службата й, прегърна я и отново я разцелува. Остави на бюрото й ключа и рече:

— Миличката, можа ли да спиш поне два часа?

— Е, ще си доспя…

— Ама и аз нищо не съм спала, да ти призная. То… не е за разправяне. Марин много те е харесал, всеки случай. И моя хългъзник, и той. Представяш ли си? Направо ти завиждам, да знаеш. Довечера искат първо да ни водят на кино…

— Довечера аз… — Катерина се покашля силно.

— Какво? Заета ли си? — Анчето мило й се закани с пръст. — Бива си те и тебе, знам аз. Карай бе.

— Не, аз…

— Ясно, моля ти се! Нали ти казвам, карай! Един път се живее. Само че… Ами тогава… Знаеш ли, миличка, аз ще се върна в Хасково, щом… Обаче, ох… ако знаеш как ми е неудобно сега… Аз тръгнах така. Ей така, разбираш ли?

— Не. Не те разбирам.

— Можеш ли да ми услужиш с десет лева, за това става дума.

Катерина мълчаливо извади от чантата си десет лева и ги остава на бюрото, до ключа.

— Миличката — каза Анчето, като ги прибра. — Ще ти ги върна, разбира се. Няма да забравя. Нищо, че съм разсеяна понякога като патка. Ще запалиш ли?

— Не, мерси.

Анчето извади от чантата си „Джон Плейър“, наливно, и се огледа за огън.

Катерина извади от чантата си запалка и я остави на бюрото, до ключа.

— Мм, бижу! — каза Анчето с цигара в устата, докато палеше. — То не е запалка това, то е бижу. От някое приятелче, а?

— Не. Купих си я от Пловдив. Бях командировка, на панаира.

— Миличката. Значи не ти е спомен, а? — Анчето въртеше запалката в ръка. — Имам съвсем същата гривна. Не можеш да си представиш!

— Спомен ми е. Мъжът ми беше от Пловдив.

Анчето остави запалката.

— Миличката. Бог да го прости. Какво да се прави? Такъв е животът. Ами аз май трябва да тръгвам, а? Хайде, чао. Тука стол нямате ли?

— Имаме, ама аз нямам купони за днес. Ще си купя нещо кифла, сандвич.

— Ами чао. Като дойда в София, непременно ще ти се обадя!

Анчето стана, махна й с пръсти и си отиде.

Следобед в пет, когато Катерина отключи и влезе в жилището си, най-напред забеляза, че разтегателният диван е счупен. После, че хладилникът е празен, както и всички бутилки, а пепелниците — пълни догоре.

Отвори прозорците и преди да усети, че от всичко най-празното нещо в тази къща сега беше душата й, грабна прахосмукачката, та изрева — миличката — подобно див, праисторически пълководец.

След това изрече много-много немилички думи, но те потънаха в шума на прахосмукачката и тях никой не успя да ги чуе.

Информация за текста

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00